Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 157

— Дължиш на шефа ми половин милион долара. Иска си ги.

— Моля? Не знам за какво говориш. Допускаш греш…

Делрей отново потопи главата на Кембъл във водата.

Боже, пържолите миришеха много хубаво. Ще отиде да хапне пържола, като приключи тук.

За втори път извади главата на Кембъл от басейна и го почака да престане да се дави. Дано дебелият глупак не получи инфаркт.

— Партньорът ми вътре изнасилва кльощавата ти съпруга — осведоми го той, — после ще бъде мой ред, а накрая ще те кълцам на части, докато не проумееш. Е, какво ще предприемеш за онзи половин милион?

— Кълна се…

— Ей, какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

Кембъл и Делрей се извърнаха към мъжа, който беше извикал — Демарко.

— Помощ! — изврещя Кембъл.

— О, мамка му — изруга Делрей, стараейки се да вложи малко паника в тона си, и пусна Кембъл. Трябваше да мине покрай Демарко, за да излезе от задния двор. — Били! — кресна Делрей. — Махай се от къщата!

Демарко се отдръпна, за да пусне Делрей да мине, без да прави опит да го спре, и Делрей леко се подсмихна — после наведе рамо като тичащ футболен защитник, блъсна Демарко право в гърдите и го повали в храста азалия. Не спря да се киска, докато вървеше към колата си.

Когато Делрей стигна до предния двор, от вратата се показа Били и двамата нехайно поеха към колата си.

— Нищо не си направил на пачаврата, нали? — попита Делрей.

— Неее. Само й разкъсах дрехите и й описах всички гадории, които ще й направя. Доста я бива за мадама на нейната възраст.

— Гладен съм — каза Делрей. — Да идем да изядем по една пържола.

59

— Слава богу, че се появихте точно навреме! — възкликна Кембъл.

Казваше го за трети или четвърти път, но Демарко продължаваше да не реагира на изразената признателност. Знаеше, че след няколко минути този тип вече няма де е толкова благодарен.

Седяха край кухненската маса на семейство Кембъл. Кейти беше облякла халат, за да скрие разкъсаната си блуза, Кембъл притискаше торбичка с лед към лицето си, а Демарко търкаше гърдите си на мястото, където го беше ударил Делрей. Кучият син го беше прекатурил, затова го боляха и гърдите, и задникът, а панталонът му беше целият изпоцапан. Нямаше никаква причина копелето да му връзва тоя номер.

След малко Кейти Кембъл престана да плаче и когато най-сетне се успокои, пожела да се обади в полицията.

— Надали е добра идея, госпожо Кембъл — спря я Демарко.

— Защо не? Онзи щеше да ме изнасили. Вижте и лицето на Дъг!

— Трябва да разберете какво се случва, преди да говорите с полицията. Пък те и бездруго няма да могат да ви помогнат.

— Не разбирам — призна тя. Извърна се към съпруга си и попита: — За какво говори той, Дъг?

Кембъл не й обърна внимание. Надигна се от масата, извади от бюфета шише с джин и наля три пръста в една чаша. И понеже не сипа на жена си, тя го изгледа злобно, подметна саркастично: „Благодаря ти, Дъг“, после стана и си наля сама.

Кембъл изгълта половината питие, преди отново да седне на масата.

Тънката му руса коса беше залепнала за черепа, а фланелката му още беше мокра. Широката повече от два сантиметра рана от лявата страна на лицето му беше яркочервена и тази половина на физиономията му вече беше започнала да се подува. Делрей наистина си обичаше работата.