Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 139

Отвътре караваната беше също толкова хубава, колкото и отвън. Мебелите не бяха скъпи, но бяха подбрани с вкус, а уредите и телевизорът изглеждаха сравнително нови. Изглежда, Мелинда Стоу харчеше малкото пари, които печелеше, разумно и добре. Според Нийл тя не плащаше данъци върху сумите, които получаваше от фондация „Синклер Еванс“.

— Искаш ли диетична кола или лимонада?

— Не, благодаря.

— Е, за какво искаш да говорим? — попита Мелинда.

— Госпожо Стоу, преди осемнайсет години…

— Казвай ми Мелинда.

— Добре, а ти ми казвай Джо. Както казах, преди осемнайсет години си напуснала работата си в прокуратурата в Тусон и оттогава редовно получаваш чекове като председател на Дружеството за опазване на кактусите сагуаро.

— За това ли искаш да говорим?

— Да — потвърди Демарко.

Мелинда се намръщи, но после се овладя и се усмихна лъчезарно.

— Е, Джо, просто реших, че не ми харесва по цял ден да стоя в офиса, да печатам, да завеждам документи и да вдигам телефона. Искаше ми се да направя нещо за опазването на околната среда. Затова кандидатствах за субсидия.

— Ще ми покажеш ли някакъв документ?

— Бих ти показала, но не съм сигурна къде е. Беше отдавна, захарче, и оттогава съм се местила няколко пъти.

Демарко поклати глава.

— Мелинда, според федералното правителство няма никакво Дружество за опазване на кактусите сагуаро и съм готов да се обзаложа, че единственият кактус, който си опазила, е онзи малорасляк, който видях в пустинята зад караваната ти.

— Не е вярно! През ден-два няколко момичета обикаляме града и проверяваме растенията.

— Дай ми имената на другите жени и веднага ще си тръгна и ще те оставя да си гледаш „Елън“.

— Не мога. Поверително е, нали разбираш. И мисля, че трябва да си вървиш. Не искам да говоря с теб повече.

— Мелинда, ще говориш или с мен, или с данъчен инспектор със значка и белезници.

— От къде на къде? Не съм направила нищо незаконно.

— Не си плащала данък върху парите, които получаваш. Може да те тикнат в затвора за укриване на данъци.

— Казаха ми, че не е нужно да плащам данъци, понеже сме благотворителна организация.

Демарко печално поклати глава.

— Мелинда, аз съм адвокат и знам за какво говоря. Не само дължиш една камара пари за данъци за години назад, а си извършила и углавно престъпление. — Демарко нямаше представа дали това е вярно. За данъчните закони знаеше само каквото научаваше от програмата „Турбо Такс“, която използваше.

Мелинда постоя, забола поглед в скута си.

— По дяволите! — изпъшка тя и погледна Демарко в очите. — Добре. Какво искаш? Не си дошъл тук чак от Вашингтон, за да пипнеш дребна риба като мен за неплатени данъци.

— Искам да знам защо през последните осемнайсет години Боб Феърчайлд всеки месец ти е пращал чек.

— Значи всъщност ти трябва Големия Боб?

— Аха — призна Демарко.

— Е, ако трябва да избирам между себе си и Боб… — Жената стана от стола си и попита: — Искаш ли бира, Джо? Ще ми трябва бира, за да говоря за това.

— С удоволствие — отговори Демарко.

— Трябваше да натоварим някакви неща в колата на Боб — поде Мелинда, — документи за някакъв процес, два големи кашона, и ми наредиха да съм подръка и да му помогна с носенето. Когато приключихме и стана време да тръгва, навън вече се беше стъмнило.