Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 129

Когато се кандидатираш през две години, се нуждаеш от всякаква помощ.

Второто правило, което Махоуни спазваше стриктно, изискваше да не се обръща към хора, които искаха нещо в замяна. Винаги те го търсеха с молба за услуга, а той се стараеше да проумеят, че не би могъл да им гарантира резултати в непредсказуемия свят на партийната политика. Обаче ако се обърнеше към някого сега и поискаше пари… Е, тези хора по същество щяха да добият власт над него и той не смяташе да го допусне. Не ставаше въпрос за почтеност — ставаше въпрос за това да държиш съдбата си в свои ръце. Обаче ако не предприемеше едно от тези неща — да изтегли заем, да продаде къщата в Бостън или да продаде гласа си, — откъде щеше да вземе седемстотинте хиляди долара, които му трябваха?

Освен огромните парични проблеми на главата му беше и Големия Боб Феърчайлд, който знаеше за неприятностите на Моли и си въобразяваше, че може да принуди Махоуни да му играе по свирката. Онова, което Махоуни можеше да направи за Феърчайлд, беше да каже на специалния прокурор да се поотдръпне от Малкия Боб и самият той да гласува няколко неща, колкото да го зарадва.

Знаеше обаче, че дори да изпълни тези искания, Феърчайлд няма да спре. Накрая щеше да изпее на медиите, че Тед Алън е опростил дълга на Моли, а това щеше да съсипе кариерата на Махоуни.

За Големия Боб щеше да се тревожи по-късно, в момента основната му грижа беше да отърве Моли от мафията и да я спаси от затвора.

Разбърка бърбъна в чашата с дебелия си пръст и се замисли за онова, което Демарко му беше казал за гангстера Ал Кастиля. Замисли се и за Дъглас Кембъл, и за онзи маниак Макграт.

И му хрумна решение.

Много жестоко решение.

— Искате ли още едно питие, господин конгресмен? — попита барманката.

Мамка му! Беше го разпознала.

— Да, може би още едно — отговори Махоуни.

— Малко се учудих да ви видя тук по средата на работния ден — каза жената, забоде пръст във вестника и додаде: — Какво пък, икономиката и бездруго се е скапала.

Да му се не види!

Махоуни повика Демарко да се видят в парка и седна на брега на Потомак от страната на Вирджиния. Демарко нямаше представа защо шефът му настоя да се видят точно там. Или пък имаше.

Откакто работеше за Махоуни, беше забелязал, че когато конгресменът искаше от него да върши нещо на ръба на закона — или направо незаконно, — обичаше да се срещат навън. Винаги се бе страхувал да не подслушват разговорите му. С течение на времето — с подобряването на техниката и с увеличаването на броя на охранителните камери край Капитолия — параноята му беше нараснала.

Дори срещата на открито не беше гаранция, че някой не ги подслушва с хайтек джаджите на НАСА. Виж, паркът му се струваше сигурно място. Имаше много дървета, които накъсваха пряката видимост, а и мястото не беше вероятна терористична мишена, така че надали имаше скрити в храстите камери.