Читать «Римлянката» онлайн - страница 216

— Хубаво ли е там?

— Изключително хубаво.

— Слушай — рекох, като се обърнах и обвих ръце около шията му, — защо не отидем в Капри? Или на друго място край морето? Докато сме тук, в Рим, постоянно ще мислиш за неприятни неща. Но ако смениш мястото и въздуха, сигурна съм, че ще преценяваш всичко по-различно. Ще изникнат толкова нови неща, които сега ти убягват. Сигурна съм, че ще ти се отрази много добре.

Той не отговори веднага, изглежда размисляше.

— Няма нужда от ходене на море. И тук бих могъл, както казваш, другояче да погледна на нещата. Достатъчно е да приема, според съветите ти, онова, което съм направил, и незабавно пак ще започна да се наслаждавам на небето, земята, на тебе, на всичко. Да не мислиш, че не знам, че светът е хубав?

— Ами тогава — с тревога рекох — приеми го. Какво ще стане?

— Първо трябва да си помисля — разсмя се той. — Да постъпвам като тебе, да приемам нещата още в началото… И просяците, които се тълпят на слънце по стъпалата пред църквите, веднага приемат милостинята, но за мене е твърде късно.

— Защо?

— Има хора, които приемат, и такива, които не могат да приемат. Явно аз принадлежа към вторите.

Не знаех какво да кажа и млъкнах. След миг той добави:

— А сега загаси лампата. Ще се съблека на тъмно. Мисля, че е време за сън.

Подчиних се, той се съблече в тъмнината и легна откъм моята страна. Обърнах се към него и понечих да го прегърна. Мино безмълвно ме отблъсна и с гръб към мене се сгуши в края на леглото. Жестът му ме изпълни с горчивина, със самотно сърце на свой ред се свих в очакване на съня. Пак се сетих за морето и ме обзе силно желание да се удавя. Помислих, че страданието ще трае само миг, после под небето моето безжизнено тяло дълго щеше да плава от вълна на вълна. Морските птици щяха да изкълват очите ми, слънцето да изгори гърдите и корема ми, рибите да изгризат гърба ми. Накрая щях да потъна с главата надолу в някое синьо и студено течение, което с месеци, с години щеше да ме носи по морското дъно сред подводните скали, рибите и водораслите, прозрачната солена вода щеше да се плъзга по челото, бюста, корема и краката ми, бавно отмивайки плътта ми, и аз все повече щях да изтънявам. Когато от мене останеха само няколко бели чупливи кости, един ден една вълна с трясък щеше да ме захвърли върху някакъв плаж. Мисълта да бъда повлечена за косите към морското дъно ми харесваше, блазнеше ме възможността малкото кости от моя скелет да се разпилеят между чистите камъни на пресъхнало речно корито. И дай боже някога някой, без да види, да стъпи върху тях и да ги превърне в бял прах. С този странен копнеж накрая заспах.

Единадесета глава

На следния ден, колкото и да се насилвах да се залъжа, че след съня и почивката настроението на Мино ще се подобри, веднага се уверих, че не е настъпила промяна. Дори ми се стори, че чувствително се е влошило. Както и предишния ден, неговото продължително, тягостно и упорито мълчание се редуваше с язвителни и хаотични разговори за незначителни неща и неизменно се долавяше все същата доминираща мисъл. Влошаването се изразяваше в пълно бездействие, апатия и незаинтересованост, които бяха неприсъщи на изключително дейната му и енергична натура и бележеха нарастваща отчужденост към всичко, с което досега се бе занимавал. Отворих куфарите и подредих дрехите и бельото му в моя гардероб. Когато стигнах до учебниците, предложих на Мино временно да ги наредя на тоалетката до огледалото, но той възрази: