Читать «Римлянката» онлайн - страница 215

Альберто Моравиа

— Няма значение.

Продължих да шия и запях отново. И аз като всички момичета по света имах свой репертоар, спомнях си и песничките от детството. Подхващах песен подир песен. Най-напред тихичко, после се увлякох и запях високо, с цялото чувство, на което съм способна. Песен след песен следваха и докато пеех една, вече мислех за следващата, която ще подхвана. Със спокойно лице Мино ме слушаше и аз бяха щастлива, че съм го откъснала от угризенията му. Но същевременно си спомнях как като малка си изгубих някаква играчка, към която бях силно привързана, и цял ден не престанах да плача, а мама, за да ме утеши, ми бе изпяла малкото песнички, които знаеше. Тя пееше фалшиво, но първоначално бях се разсеяла и заслушала като Мино. Ала в следващия миг горчивата мисъл за изгубената играчка отблъсна отровното питие на забравата, което мама ми предлагаше с това своеобразно уговаряне, и мъката ми стана още по-непоносима. Внезапно бях избухнала отново в плач, с изчерпано търпение мама бе загасила лампата и бе излязла, оставяйки ме да се нарева на спокойствие в леглото. Бях убедена, че след временното успокоение от моите песни с повърхностен и сантиментален текст Мино пак щеше да почувства предишната, дори по-силна и изгаряща мъка. Пеех близо час, когато той грубо ме прекъсна с думите:

— Стига вече! Започнах да се отегчавам! — Сгуши се в леглото и ми обърна гръб.

Бях предвидила грубостта му и не се огорчих кой знае колко. А и вече очаквах само неприятности, обратното щеше да ме изненада. Станах и прибрах закърпените дрехи. Безмълвно се съблякох, повдигнах завивката и се пъхнах в леглото, на свободното място. Дълго лежахме опрели гърбове, без да говорим. Знаех, че не спи, знаех и над какво размишлява и това предизвикваше рой мрачни и отчаяни мисли в главата ми. Лежах настрани, втренчила поглед в ъгъла на стаята. Виждах единия от двата куфара, които бе донесъл от дома на вдовицата Медолаги — стар, от жълта кожа, налепен с пъстроцветни етикети на различни хотели. Имаше един етикет със синя морска ивица, голяма розова скала и надпис Капри. В тъмната спалня, на фона на зацапаните и изтъркани нощни шкафчета, светлосинята ивица ми изглеждаше като светлееща пролука, през която надниквах към далечното море. Внезапно ме обзе носталгия по тъй игривото, живо море, в което и най-ръждясалият и безформен предмет се изглажда, окръгля, изтънява, става чист и хубав. Винаги съм обичала морето, макар не точно домашното и претъпкано море на Остия, и винаги, когато видех морето, усещах волност, омайваща не толкова очите, колкото слуха ми, сякаш по вълните му неспирно се носеха звуци на омагьосваща и неземна музика. Силно закопнях за морето с прозрачните му вълни, които освен тялото, като че ли пречистваха и душата ми и от съприкосновението с тях тя ставаше лека и радостна. Казах си, че ако успея да заведа Мино на море, може би безбрежността и вечният грохот щяха да породят промяната, за която само любовта ми не стигаше. Ненадейно го попитах:

— Бил ли си в Капри?

— Да — отговори той, без да се обърне.