Читать «Римлянката» онлайн - страница 214

Бях се навечеряла. Изведнъж почувствах, че нямам сили да присъствам на мрачната комедия.

— Изморена съм — казах рязко. — Отивам оттатък.

Станах и излязох от стаята. В спалнята седнах превита на леглото, покрих лице с ръце и мълчаливо заплаках. Сълзите се стичаха между полуразтворените ми пръсти. Мислех за мъката на Мино и за детето, което щеше да се роди, и ми се струваше, че тези две неща — мъката и детето — растат сами, зависят от неподвластната ми сила, живи са и нищо не може да се направи. След малко Мино влезе, веднага станах и тръгнах из стаята, за да не види насълзените ми очи и да имам време да ги избърша. Със запалена цигара той се хвърли по гръб на леглото. Седнах наблизо и го помолих:

— Мино, моля те, не разговаряй повече така с мама.

— Защо?

— Защото тя нищо не разбира, но аз разбирам. При всяка дума сякаш забиваш игла в сърцето ми.

Той не отговори, мълчаливо продължи да пуши. Извадих от чекмеджето една моя блуза, взех игла и копринени конци, седнах на леглото край лампата и без да продумвам, почнах да шия. Не ми се разговаряше, защото се опасявах, че Мино пак ще се върне към старата тема, и се надявах, че тишината ще разсее мислите му. Шиенето изисква напрягане на зрението, но умът остава свободен, както знаят всички жени от този занаят. Докато работех, мислите стремително кръстосваха съзнанието ми, сякаш иглата, с която бързо прокарвах и издърпвах конеца, зашиваше някакво скъсано крайче на ума ми. Изживявах Миновия кошмар и мислех единствено за онова, което бе казал пред Астарита и за последиците. Стремях се да насоча вниманието си другаде, защото се боях, че ще му внуша собствените си мисли и неволно ще засиля мъката му. Исках да се съсредоточа върху нещо весело, светло и приятно и посветих всичките си душевни сили на детето, което щеше да се роди, то всъщност бе единственият радостен лъч в ужасно тъжния ми живот. Представях си как ще изглежда, когато навърши две или три годинки, най-хубавата възраст, тогава децата са най-сладки и мили, замислих се какво ще прави, какво ще говори, как ще го възпитавам и наистина, както бях се надявала, се разведрих и за миг забравих Мино и неговите терзания. Свърших с шиенето на блузата, взех нещо за кърпене и ми хрумна, че през следващите дни мога да започна да шия дрехи на детето и да облекча дългите напрегнати часове, които ми предстояха с Мино. Ала трябваше да намеря обяснение, не биваше да допусна той да разбере. Реших да му кажа, че го правя за съседката, която също чакаше дете, предлогът бе подходящ, защото вече бях говорила за нея пред Мино и бях споменала, че е много бедна. Олекна ми и неусетно си затананиках. Макар гласът ми да не е силен, пея вярно и имам добър тембър. Запях модната по онова време песен „Тъжната вила“. Когато вдигнах поглед, за да откъсна със зъби конеца, видях, че Мино ме наблюдава. Помислих си, че може да ме упрекне, задето пея в толкова тежък за него момент. Той ме гледаше, после рече:

— Попей още.

— Приятно ли ти е, че пея?

— Да.

— Но аз не пея хубаво.