Читать «Римлянката» онлайн - страница 218

— Ако съжаляваш, че нещата, които си казал на Астарита, са записани, знай, че за мене той е способен на всичко. Сигурна съм, че ако поискам, ще нареди да унищожат протокола от разпита ти.

Мино ме изгледа и с особен тон попита:

— Какво те кара да мислиш така?

— Миналия ден ти сам спомена, а аз ти отвърнах, че трябва да се опиташ да забравиш. Ти ми отговори, че и да забравиш, полицията ще помни.

— И как смяташ да му го поискаш?

— Много просто. Ще му се обадя по телефона и ще отида в министерството.

Мино нито се съгласи, нито се възпротиви. Аз настоях:

— Искаш ли да го направя?

— Щом държиш. Твоя работа.

Излязохме заедно и отидохме да телефонирам от млечния бар. Намерих веднага Астарита и му казах, че се налага да разговаряме. Попитах мога ли да отида в министерството. Макар и със заекване, той категорично заяви:

— Или у вас, или никъде.

Разбрах, че желае да му платя услугата, която бях поискала, и се опитах да лавирам:

— Предлагам ти да се срещнем в някое кафене.

— Или у вас, или никъде.

— Добре, у дома — съгласих се аз и добавих, че ще го очаквам още същия ден късно следобед.

— Знам какво иска — казах на Мино, докато влизахме в блока. — Иска да прави любов с мене, но никой не е в състояние да принуди жена, която не е съгласна. Веднъж ме изнуди, тогава бях неопитна, но сега няма да го бъде.

— Защо не искаш да правиш любов с него? — нехайно попита той.

— Защото обичам тебе.

— Да допуснем обаче — с присъщия си тон възрази той, — че ако не приемеш да правиш любов с него, той ще откаже да унищожи протокола от разпита. И тогава?

— Не се съмнявай, ще го унищожи.

— Но ако се съгласи само при това условие?

Бяхме на стълбището, спрях се и отговорих:

— Ще постъпя така, както желаеш ти.

Мино ме прегърна през кръста и бавно заговори:

— Добре, аз искам следното: след като дойде Астарита го заведи в спалнята. — Аз ще чакам зад вратата и щом влезе, ще го застрелям, ще го бутнем под леглото, а ние цяла нощ ще се любим.

Очите му вече не бяха помътнели от мъка, както през предишните дни, а блестяха избистрени. Изплаших се най-вече, защото в предложението му имаше логика, а и занапред очаквах по-големи и непоправими беди от престъплението, което можеше да извърши.

— Имай милост към мене! — възкликнах. — Не го приказвай дори на шега!

— Дори на шега — повтори той. — Наистина се шегувах.

Възможно бе да се шегува, но аз се успокоих, защото се сетих, че той не знае за празния пистолет — нали бях извадила патроните.

— Не се безпокой — казах, — Астарита ще направи каквото поискам, но не говори така, много ме плашиш.

— Е, човек и да не се пошегува — лекомислено отвърна той и влезе вкъщи.