Читать «Римлянката» онлайн - страница 213

— Не си ли доволна?

— Предпочитам предишното.

— Е, не забравяй, че сме годеници. Временно е, въпрос на дни, няма вечно да стои тука.

Наговорих и други подобни неща, за да я успокоя, целунах я и се върнах в стаята.

Дълго ще помня първата вечеря на Мино у дома. Той постоянно се шегуваше, докато се хранеше със завиден апетит. Но неговите шеги изглеждаха по-студени от лед и по-кисели от лимон. Беше ясно, че една-единствена мисъл е обсебила съзнанието му, тя беше като трън в плътта, а шегите само го раздвижваха, забиваха още по-дълбоко и болката се подновяваше. Мино беше угрижен от казаното пред Астарита — не бях виждала по-разкаян за грешката си човек. За разлика от нещата, на които като дете бяха ме учили свещениците, че разкаянието заличавало вината, неговото разкаяние изглеждаше безкрайно, безизходно и безпредметно. Разбирах, че страда ужасно, с него и аз изстрадвах в същата степен, дори повече, защото допълнително се измъчвах, че съм безсилна да разсея мъката му или поне да я облекча.

Мълчаливо изядохме първото ястие. После мама, която стоеше права и ни сервираше, подхвърли нещо за цената на месото и Мино вдигна глава:

— Не се притеснявайте, госпожо. Отсега нататък аз ще поема тия грижи. В най-скоро време ще получа добро място.

Като чух вестта, се обнадеждих. Мама попита:

— Какво място?

— Пост в полицията — отвърна Мино съкрушен, но с изключителна сериозност. — Ще ми го осигури един приятел на Адриана — господин Астарита.

Оставих ножа и вилицата и го загледах напрегнато. Мино продължи:

— Открили са, че притежавам отлични качества за полицията.

— Ще го бъде — рече мама, — ама на мене никога не са ми харесвали полицаите… И синът на перачката, дето живее под нас, стана агент. Знаете ли какво са му казали ония младежи, дето работят до магазина за цимент? „Стой настрана, защото повече не те познаваме.“ Пък и са зле платени — тя сви устни, вдигна чиниите и му предложи подноса с месото.

— Имам предвид друго — отвърна Мино, докато си сипваше. — Става въпрос за отговорен пост… деликатен, таен… По дяволите, не съм учил на вятъра! Агенти стават бедняците, а не хора като мене.

— Ще го бъде — повтори мама. — Я вземи това — добави тя и бутна най-голямото парче месо в чинията ми.

— Не ще го бъде, а е — каза Мино.

Помълча, сетне продължи:

— На правителството е известно, че навсякъде има злонамерени хора. Не само сред бедните класи, а и сред богатите. За да бдим над богаташите, са ни необходими възпитани хора, които говорят и се обличат като тях, имат същите обноски, изобщо умеят да печелят доверието им. Моята работа ще е такава. Ще ми плащат добре, ще живея в първокласни хотели, ще пътувам в спални вагони, ще се храня в най-реномираните ресторанти, ще се обличам при нашумял шивач, ще ходя на луксозните плажове и в най-прочутите планински курорти. По дяволите! За какъв ме вземате!

Мама го гледаше с отворена уста. Този разкош я заслепи.

— В такъв случай — каза тя — въобще не възразявам.