Читать «Римлянката» онлайн - страница 186

Веднага ме остави на мира и след минути замислено добави:

— Вероятно е от онзи род неразбиране, което ожесточава много хора… стремят се да намерят контакт с действителността чрез болката на другите.

За секунда настъпи тишина, сетне се обадих:

— Щом е така, как определяш кои неща трябва да правиш?

— Например?

— Ами… Споменаваше да ти помагам за позивите… и че самият ти ги пишеш… Ако не вярваш в това, как е възможно да ги пишеш и разпространяваш?

Той високо и саркастично се разсмя:

— Правя го, сякаш вярвам.

— Не е възможно.

— Защо да е невъзможно? Почти всички правят така, с изключение на яденето, пиенето, спането и правенето на любов. Почти всички хора вършат нещата като че ли вярват в тях. Още ли не си забелязала?

Смееше се нервно. Отговорих:

— Аз — не.

— Ти — не — почти нападателно рече, — защото се ограничаваш с ядене, пиене, спане и правене на любов винаги когато ти се прииска. За тези работи, както изглежда, не е нужно човек да се преструва… Прекалено много е, а същевременно и недостатъчно.

Както се смееше, ненадейно ме плесна силно по бедрото, после с привичния си маниер ме прегърна и като ме притискаше и люлееше, заповтаря:

— Или не ти е известно, че светът е такъв, какъвто е? Че от краля до просяка всички са еднакви? Светът, какъвто е, какъвто е, какъвто е…

Оставих го да прави каквото иска, защото бях стигнала до извода, че в подобни моменти е по-уместно да не се обиждам и негодувам, а да изтърпя изблика му. Обаче накрая съвсем сериозно му казах:

— Аз те обичам, това е единственото нещо, което знам, и то ми стига.

Внезапно успокоен, той простичко отвърна:

— Имаш право.

Вечерта свърши по обичайному, без да отваряме дума за политика и за неговата неспособност да я разяснява.

Щом останах сама, след продължителни размишления реших, че нещата може и да стоят така, както ги представяше, ала далеч по-вероятно ми се виждаше, че се въздържаше да говори за политика, защото смяташе, че няма да го разбера, или пък се опасяваше да не би да го компрометирам с някоя недообмислена постъпка. Но не съм считала, че ме лъже, защото от опит знаех, че на всекиго може да се стори понякога, че светът се разпада на парчета или, както Мино се изразяваше, вече нищо не се разбира, даже „Отче наш“. Когато не съм се чувствала добре или по някаква причина съм била в лошо настроение, и аз съм имала същите усещания за досада, отвращение и пълно неразбиране. Отказът на Мино да ме направи съпричастна на най-тайния си живот очевидно се дължеше на друго — недоверието, както изтъкнах, че мога да постъпвам разумно и сдържано. Твърде късно проумях, че съм грешила и че за него, било от незрелост, било от слабохарактерност, тези болезнени състояния са имали особено значение.