Читать «Римлянката» онлайн - страница 188

Альберто Моравиа

— Винаги си струва трудът — едва чуто подхвърли той. — Ако не заради тебе, заради околните.

— А и после — без да обръщам внимание на думите му, продължих — фактите имат стойност. Да не би да мислиш, че аз не съм в състояние като Джизела да намеря някой богат любовник? Или направо да го накарам да се ожени за мене? Щом не съм го сторила, значи, че независимо от всичките ми приказки, не го искам истински.

— Аз ще се оженя за тебе — като ме прегърна, шеговито каза той. — Аз съм богат. След смъртта на баба ми, която няма да се забави много, ще наследя доста хектари земя, даже вила в полето и апартамент в града. Ще се оженим, както си му е редът, в определени дни ще каниш госпожите от махалата, ще имаш готвачка, камериерка, двуколка или кола… С малко добра воля, дай боже, някой ден ще открием, че сме благородници, ще ни наричат графове или маркизи…

— С тебе никога не може да се говори сериозно — отблъсквайки го, казах. — Все се шегуваш.

Един от ония следобеди с Мино ходихме на кино. На връщане се качихме в претъпкан трамвай. Мино трябваше да дойде с мене вкъщи и после да вечеряме в гостилницата до крепостните стени. Той купи билети и си запроправя път сред множеството. Стараех се да го следвам, но в блъсканицата го изгубих от очи. Докато го търсех с поглед, притисната до някаква седалка, усетих, че някой докосва ръката ми. Погледнах и видях Сондзоньо, който бе седнал там.

Дъхът ми секна, почувствах, че пребледнявам и изражението ми се променя. Сондзоньо ме гледаше втренчено като винаги. После, понадигайки се, през зъби попита:

— Искаш ли да седнеш?

— Благодаря — изпелтечих, — слизам след малко.

— Седни де.

— Благодаря — повторих и се настаних.

Ако не бях седнала, сигурно щях да припадна.

Той застана прав до мене, опря ръце на облегалките на моята и на предната седалка, сякаш ме пазеше. Никак не се беше променил, носеше същия пристегнат в кръста шлифер и челюстта му все тъй автоматично потрепваше. Затворих очи и за миг опитах да въдворя някакъв ред в мислите си. Вярно, Сондзоньо винаги си гледаше така, но този път ми се стори, че в очите му има по-голяма жестокост. Сетих се за моята изповед и помислих, че ако свещеникът е проговорил и Сондзоньо е научил, животът ми вече не струва и пукнат грош.

Не се страхувах от тази мисъл, ала той, застанал прав близо до мене, естествено ме плашеше или по-точно ме омагьосваше и подчиняваше. Съзнавах, че не съм в състояние да му откажа нищо и че между нас съществува не любовна връзка, разбира се, а навярно нещо много по-силно от онова, което ме свързваше с Мино. Инстинктивно и Сондзоньо трябва да го е долавял и наистина се държеше като господар. След малко каза:

— Отиваме у вас.

Без да се колебая, покорно отговорих:

— Както искаш.

Мино се придвижи към нас, разблъсквайки окръжаващата го тълпа, и без да каже дума, застана до Сондзоньо, хвана се за същата облегалка, за която и той се държеше, и даже докосна с дългите си тънки пръсти късите и дебелашки пръсти на Сондзоньо. Раздрусването на трамвая ги сблъска и Мино учтиво се извини на Сондзоньо, че го е бутнал. Измъчвах се, че ги виждам един до друг, толкова наблизо и съвсем неподозиращи кой е съседът по място, и изведнъж, като се обърнах специално към Мино, тъй че да не оставя съмнение у Сондзоньо на кого говоря, казах: