Читать «Римлянката» онлайн - страница 184

Мино хапливо откликна:

— Иска ти се да имаш хубава къща, съпруг, деца, дрехи, кола, ех… Бедата е, че и госпожите Лобианко не четат макар и по други причини, но не по-малко извинителни.

— Не знам какво ми се иска — отговорих поядосана, — но такива книги подхождат на по-друго положение от моето. Все едно да подариш много скъпа шапка на просяк и да го караш да я носи заедно с дрипите, които носи.

— Тъй да бъде — каза той, — но това е последният път, когато съм ти прочел нещо.

Разказвам за тази разпра, защото ми се струва типична за начина, по който Мино мислеше и действаше. Струва ми се, че дори да не си бях признала, че не разбирам нищо, се съмнявам, че той щеше да продължи образователните си усилия. И не толкова от нежелание, колкото от присъщата му неспособност да упорства в начинания, които изискват продължително и истинско въодушевление. Мино никога не си го призна открито, но аз разбрах, че често скептицизмът, който прозираше в неговите думи, отговаряше на същинското му душевно състояние. Случваше се да изпадне във възторг от някоя идея и докато траеше огънят на увлечението, той смяташе, че е осъществима. После внезапно огънят угасваше и Мино изпитваше единствено досада, отвращение и във висша степен усещане за абсурдност. И тогава или се отдаваше на хладно и бездейно равнодушие, или постъпваше машинално и привично, сякаш огънят никога не е угасвал, с една дума — преструваше се. Трудно ми е да обясня какво точно ставаше с него при подобно стечение на обстоятелствата, навярно жизнеността му рязко секваше, като че ли изведнъж цялата топлина на кръвта се отдръпва от мозъка му, оставяйки след себе си празнота и пустота. Беше ненадейно, непредвидимо и пълно пречупване, сравнимо с неочакваното прекъсване на електрическия ток, потапящо в мрак празнично осветена допреди минута къща, или пък с внезапно изгубил енергията си мотор, чиито колела спират да се въртят и той престава да се движи. Това неравномерно редуване на жизненост с апатия и инертност се забелязваше веднага. Има един любопитен случай, на който навремето не придадох голямо значение и едва впоследствие, си изясних колко показателен е бил. Веднъж Мино между другото ме попита:

— Ще ти бъде ли приятно да направиш нещо за нас?

— Кои нас?

— Нашата група… Например да ми помогнеш в разпространяването на позивите?

Както винаги, чаках всичко, което можеше да ни сближи и да укрепи отношенията ни. Без колебание отговорих:

— Разбира се, кажи какво трябва да направя и ще го направя.

— А не се ли страхуваш?

— Защо да се страхувам? Щом ти го вършиш…

— Да, но най-напред — рече — е необходимо да ти обясня за какво става въпрос. Първо трябва да познаваш нашите идеи, заради които се излагаш на рискове.

— Ами обясни ми ги.

— Не те интересуват.

— Защо? Разбира се, че ме интересува какви са. Освен това нещата, с които се занимаваш, ме интересуват ако не за друго, поне защото ти си се заел с тях.