Читать «Римлянката» онлайн - страница 185
Альберто Моравиа
Гледаше ме, внезапно очите му блеснаха и лицето му пламна.
— Добре — бързо отговори, — днес е много късно, но утре ще ти обясня подробно. От четенето на глас се убедих, че книгите те отегчават, но внимавай, това ще продължи дълго и ще трябва да ме слушаш и следваш. Дори ако понякога ти се стори, че не разбираш.
— Ще се постарая да разбера — казах.
— Би трябвало да разбереш — рече, сякаш си говореше сам, и ме остави.
На следващия ден го чаках, но той не дойде. Пристигна след два дни и щом влезе в стаята, без да продума, седна на фотьойла до леглото.
— Е — весело казах, — готова съм, слушам те.
Бях забелязала пребледнялото му лице, помътнелите очи и посърналия му вид, но реших да не им обръщам внимание. Най-сетне той отвърна:
— Безсмислено е да слушаш, защото нищо няма да чуеш.
— Защо?
— Така.
— Кажи го направо — възнегодувах. — Мислиш, че съм прекалено глупава или прекалено невежа, за да схвана някои работи… Благодаря.
— Не, грешиш — отговори сериозно той.
— Тогава защо?
Продължихме още малко по същия начин: аз настоявах да ми обясни, той се измъкваше. Накрая заяви:
— Държиш да знаеш защо ли? Защото аз самият днес не бих могъл да ти изложа идеите си.
— Но как така, нали непрекъснато мислиш за тях?
— Вярно, постоянно ги премислям, но от вчера и кой знае още колко време идеите не са ми ясни и нищо не разбирам.
— Е, хайде започвай.
— Постарай се да ме разбереш — каза. — Ако бях ти ги изложил преди два дни, когато ти предложих да работиш за нас, сигурен съм, че не само щях да го направя ясно и убедено, но и че ти прекрасно би ги схванала. Днес навярно съм способен само да произнеса подходящите думи, но ще е механично и в никакъв случай не бих се захванал. Днес — заключи, отчетливо изговаряйки думите на срички — аз съм в пълно неведение.
— Вече нищо не разбираш, така ли?
— Да, нищо не разбирам: идеи, концепции, факти, спомени, убеждения, всичко се е превърнало в буламач, който изпълва главата ми — удари се с пръсти по челото.
— Цялата глава! Чак ме догнусява!
Разколебана и недоумяваща го гледах. После той с негодувание изръмжа:
— Постарай се да разбереш — повтори. — Не само идеите, но всичко написано, казано или замисляно днес ми се струва неразбираемо, абсурдно… например, ти знаеш ли „Отче наш“?
— Да.
— Добре, кажи го.
— „Отче наш — започнах, — ти, който си на небесата…“
— Стига! — прекъсна ме. — Сега за миг помисли как от векове е била произнасяна молитвата, с какво разнообразие от чувства. Е, добре, аз изобщо не я разбирам, в никакъв смисъл. Бих могъл да я кажа в обратен ред, за мене ще означава същото.
Замълча, после продължи:
— Не само думите ми въздействат така, но и даденостите, хората. Ти си до мене, седнала си върху облегалката на фотьойла и сигурно си мислиш, че те виждам, ала аз не те виждам, защото не те разбирам. Мога да те докосна и пак няма да си ми понятна, дори те докосвам… — и изричайки го, сякаш обзет от лудост, дръпна пеньоара, разголвайки бюста ми. — Пипам гърдата ти, усещам формата, топлината, очертанията, виждам цвета, изпъкналостта, но не ми е ясно какво е. Казвам си: ето един кръгъл, топъл, мек, бял, издут предмет с малка тъмна розетка в средата, предназначението му е да дава мляко; когато го погалиш, доставя удоволствие… Но нищо не разбирам. Казвам си, че е хубава, че трябва да възбуди желанието ми и пак нищо не проумявам… Сега разбра ли ме? — повтори той и така силно ме удари по гърдата, че не можах да потисна вика на болка.