Читать «Римлянката» онлайн - страница 182

— Мисля, че не.

— Защо?

— Няма за какво.

— Сигурно обичаш някого другиго.

— Това не трябва да те интересува.

— Имам нужда от любовта ти — отчаян рече той, без да откъсва от мене ядния си поглед. — Защо не искаш да ме обикнеш поне малко?

Разреших му да остане при мене до късно през нощта. Астарита беше съкрушен, че не мога да го обикна, и въобще не изглеждаше убеден, че му казвам истината. „Аз не съм по-лош от другите мъже — повтаряше — защо да не обичаш мене, а друг?“ Той наистина будеше съжаление, настойчиво питаше какви са чувствата ми и все търсеше в думите ми някаква опорна точка за надеждите си. В един момент ми се прииска да го излъжа и да му създам илюзията, на която толкова много държеше. Направи ми впечатление, че през споменатата нощ бе по-меланхоличен и отблъскващ, отколкото обикновено. Като че ли искаше по някакъв начин без думи да ми вдъхне любовта, която сърцето ми му отказваше. Помня, че в един момент пожела да седна гола в креслото. Коленичи пред мене, сложи ръка в скута ми, долепи лице до стомаха ми и дълго остана неподвижен. Междувременно аз неспирно трябваше да го милвам лекичко по главата. Не за първи път Астарита ми налагаше подобна любовна пантомима, но тогава ми се стори по-отчаян от всякога. Силно притискаше лице в корема ми, сякаш искаше да влезе там и да бъде погълнат, и от време на време простенваше. В онези мигове не приличаше на любовник, а на дете, което търси закрилата и топлината на майчиния скут. Мина ми през ума, че мнозина биха предпочели никога да не са се раждали и че в поведението на Астарита вероятно несъзнателно се изразяваше неговото смътно желание отново да бъде приютен в тъмната утроба, от която с болка е бил изхвърлен на белия свят.

През същата нощ странностите му продължиха толкова дълго, че с отпусната на креслото глава и ръка върху неговата глава, заспах. Не знам колко съм спала, но за секунда ми се стори, че се пробуждам и виждам Астарита облечен, не коленичил в краката ми, а застанал срещу мен да ме наблюдава с жлъчните си, меланхолични очи. Но може би бе сън или халюцинация. Факт е, че внезапно наистина се събудих и видях, че си е заминал, оставяйки в скута ми, там, където бе притискал лице, обичайната сума.

Сетне изминаха петнайсетина от най-щастливите дни в живота ми. Почти всеки ден се срещах с Мино и макар отношенията ни да не бяха по-различни, свикнах да се задоволявам с малкото, което бяхме постигнали. Без думи между нас бе установено, че Мино не ме обича, никога няма да ме заобича и винаги ще предпочита целомъдрието пред любовта. Също така мълчаливо бе установено, че аз от своя страна го обичам, винаги ще го обичам и ще предпочитам непълноценна и мимолетна любов като нашата пред никаква. Не съм устроена като Астарита и макар да ми бе болно, че Мино не ме обича, все пак намирах много удоволствие в любовта. Не бих могла да се закълна, че дълбоко в душата ми не е дремела надеждата с постоянната си отстъпчивост, търпение и всеотдайност да накарам Мино да ме обикне. Но въпреки това не правех нищо, за да се сбъдне мечата ми.