Читать «Римлянката» онлайн - страница 173

— Госпожицата ще седне там — заяви госпожа Медолаги. — Как се казвате, госпожице?

— Адриана.

— Виж ти, като дъщеря ми — разсеяно рече тя. — Имаме две Адриани.

Говореше сдържано, без да ни поглежда, и несъмнено моето присъствие никак не й се нравеше. Както съм споменавала, почти не се гримирах, не се изрусявах, изобщо по нищо не личеше с какво се занимавам. Но че съм момиче от народа — просто и без обноски, — това, разбира се, личеше, ала нито ме притесняваше, нито го криех. „Що за хора ми водиш вкъщи! — сигурно си е мислила госпожа Медолаги: — Някакво си момиче от простолюдието!“

Седнах и погледнах девойката, която имаше име като моето. Като глава, бюст, бедра, въобще като цяло беше точно на половината от мене. Слаба, с редки черни косици, овално и фино лице, големи безцветни очи, сякаш избледнели от страх. Разглеждах я и не ми убягна, че под погледите ми тя свежда очи. Помислих, че е плаха, и за да разчупя леда, се обърнах към нея:

— Знаете ли, толкова чудно ми се вижда, че друг човек може да има същото име, а да е тъй различен от мене.

Изрекох го необмислено, колкото да подхвана разговор и излезе глупаво. За своя изненада, не получих никакъв отговор. Девойката ме изгледа с широко отворени очи и без да каже дума, наведе лице над чинията и почна да се храни. И тогава неочаквано истината озари ума ми — тя не беше свенлива, а ужасена. Причината за това бях аз. Беше ужасена от хубостта ми, която като роза в паяжина раздираше угасналата и прашна атмосфера на дома, от пищното ми тяло, което не можеше да не е забелязала, докато стоях неподвижна и мълчах, но най-вече от простонародното ми потекло. Така е, богатият не обича бедния, не изпитва уважение към него и умее да го държи на разстояние с горделивостта и високомерието си. От своя страна беднякът, било поради възпитание, или произход, има богата душа, съзнава положението си и се чувства точно като болен. Двете Медолаги сигурно не бяха богати, иначе нямаше да дават стаи под наем, те съзнаваха, но не приемаха, че са бедни, и присъствието на момиче като мене, което не крие същността си, ги плашеше и обиждаше. Кой знае какво е минало през главата на момичето, когато я заговорих: „Тая тука сигурно, иска да ми стане приятелка. Няма да мога да се отърва от нея.“ Всичко това го проумях само за миг и реших да не отварям уста до края на вечерта.

Но майката, по-освободена и по-любопитна навярно, не пожела да се откаже от разговора.

— Не знаех, че сте сгоден — обърна се тя към Мино. — И от колко време?

Имаше превзет глас и говореше зад огромния си бюст като от защитен окоп.