Читать «Римлянката» онлайн - страница 171

— Разбрах. Отиваме си. Довиждане до утре по същото време, Джакомо.

Думите ми, изглежда, потресоха дребния Тулио. Той ме изгледа с отворена уста, облещвайки очи зад дебелите стъкла. Естествено, никога не му се бе случвало да чуе жена да се изрази тъй прямо и в онзи миг вероятно хиляди неприлични мисли са кръстосвали ума му. Но Томазо го викна от прага: „Тулио, тръгваме!“, и той, макар да не откъсваше смаяния си и похотлив поглед от мене, заднешком пое към вратата и излезе.

Изчаках ги да си отидат, приближих се до Мино, който все така стоеше до прозореца с гръб към мене, и обвих ръка около шията му.

— Обзалагам се, че вече не можеш да ме понасяш.

Той бавно се обърна и ме изгледа. В очите му се четеше гняв, но при вида на лицето ми, което сигурно излъчваше нежност, любов и своеобразна невинност, погледът му се промени и той с уравновесен, но някак тъжен тон попита:

— Сега доволна ли си? Постигна онова, което желаеше.

— Да, доволна съм — потвърдих, като го прегърнах силно.

Той не се възпротиви на прегръдката ми и продължи:

— Какво имаш да ми казваш?

— Нищо — отвърнах, — исках да прекараме вечерта заедно.

— Но аз след малко отивам на вечеря — каза. — Вечерям тук, у вдовицата Медолаги.

— Е, добре, покани ме на вечеря.

Той ме изгледа и се поусмихна на наглостта ми.

— Добре — търпеливо се съгласи, — ще отида да предупредя. Като каква желаеш да те представя?

— Както предпочиташ… като роднина.

— Не, ще те представя за моя годеница. Имаш ли нещо против?

Не дръзнах да покажа колко приятно ми стана от предложението му. Престорих се на безразлична и отвърнах:

— За мене няма значение дали като годеница или като друга, важното е да сме заедно.

— Почакай, връщам се веднага.

Джакомо излезе, аз отидох в единия ъгъл на хола, защото бях раздърпана след любовната суматоха и ненадейното пристигане на Тулио и Томазо, оправих си дрехите и си закопчах корсажа. В огледалото на отсрещната стена зърнах дългия си съвършен крак, обут в копринен чорап, и сред старите мебели и застоялия неподвижен въздух той ми направи странно впечатление. Спомних си за времето, когато се бях любила с Джино във вилата на господарката му и бях откраднала пудриерата, и неволно сравних онзи отдавнашен период от живота си с настоящия. Тогава бях изпитала чувство на празнота, горчивина, желание да отмъстя, ако не пряко на Джино, то на света, който чрез него така жестоко ме беше наранил. Сега обаче бях радостна, свободна, окрилена. За пореден път се убедих, че истински обичам Мино и малко ме е грижа дали и той ме обича.

Поизтупах си дрехите, отидох до огледалото и си пригладих косата.

Вратата зад мене се отвори и Мино влезе.

Надявах се, че ще се приближи и ще ме прегърне, докато се оглеждах. Той отиде в дъното на хола и седна на едно канапе.

— Готово — обяви, палейки цигара, — сложиха още един прибор, след малко отиваме да вечеряме.

Зарязах огледалото, седнах до Мино, пъхнах ръката си под неговата и се притиснах.

— Онези двамата — напосоки попитах — бяха от политиката, нали?

— Да.

— Изглежда, не са кой знае колко богати.