Читать «Римлянката» онлайн - страница 174

— От един месец — отвърна Мино.

Вярно, познавахме се горе-долу от месец.

— Госпожицата римлянка ли е?

— И още как, от седем поколения.

— Кога ще се ожените?

— Скоро, веднага щом се освободи къщата, където ще живеем.

— Ах, вече имате къща?!

— Да, малка вила с градинка… с куличка… наистина е кокетна.

С ирония започна да описва близката до дома ми къщичка на големия булевард, която му бях показала. Насилих се да кажа:

— Ако чакаме онази къщичка, страхувам се, че никога няма да се оженим.

— Приказки! — весело рече Мино. Беше се съвзел и дори лицето му напълно бе възвърнало цвета си. — Знаеш, че ще я освободят в уговорения ден.

Не ми харесват комедиите и затова замълчах. Камериерката смени чиниите.

— Къщите, господин Диодати — започна вдовицата Медолаги — имат редица предимства, но и неудобства… изискват доста прислуга.

— Защо? — попита Мино. — Няма да се наложи. Адриана ще има грижата да бъде готвачка, камериерка, гувернантка… Нали, Адриана?

Госпожа Медолаги ме премери с поглед и рече:

— Наистина за една дама има по-подходящи занимания от готвенето, метенето на стаите и оправянето на леглата, но щом госпожица Адриана е свикнала… В такъв случай… — тя не довърши и погледна към чинията, която камериерката ми поднасяше. — Не знаехме, че ще дойдете, и можахме да добавим само няколко яйца.

Беше ме яд и на Мино, и на нея и почти се изкушавах да отвърна: „Не, свикнала съм да скитам по улиците“. С попресилена веселост Мино непринудено си наля вино, наля и на мене (очите на госпожа Медолаги неспокойно следваха бутилката) и продължи:

— Но Адриана не е дама и никога няма да стане. Адриана винаги е оправяла легла и е мела стаи. Тя е момиче от народа.

Госпожа Медолаги така ме изгледа, сякаш за първи път ме виждаше, после с оскърбителна любезност потвърди:

— Но именно, както казах, щом е свикнала…

Дъщерята наведе глава над чинията.

— Да, свикнала е — продължи Мино — и разбира се, аз няма да съм този, който ще я накара да промени полезните си навици. Адриана е дъщеря на шивачка на ризи и като майка си също шие ризи. Нали, Адриана? — той протегна ръка, хвана моята и я повдигна. — Вярно, лакира си ноктите, но ръката й е на работничка: голяма, силна, груба, също като косите й — накъдрени, да, но в основата си непокорни, твърди… — пусна ръката ми и здравата ме дръпна за косата, както правят с животните. — Изобщо Адриана във всяко отношение е достойна представителка на нашия добър, жизнен и мъжествен народ.

В тона му се долавяше язвителност, но никой не реагира. Дъщерята гледаше през мене като че ли бях прозрачна и зад гърба ми наблюдава някакъв предмет. Майката нареди на камериерката да смени чиниите, обърна се към Мино и съвсем неочаквано попита:

— Впрочем, господин Диодати, гледахте ли онази комедия?

Стана ми смешно от непохватния начин, по който промени разговора. Мино обаче не се смути и откликна:

— О, не ми говорете, истинско безобразие!

— Ние ще отидем утре. Казват, че актьорите били много добри.

Мино отговори, че актьорите не са толкова талантливи, както твърдели вестниците, госпожата се учуди, че вестниците лъжат; Мино спокойно отвърна, че от първия до последния ред вестниците са пълни с лъжи, и от онзи миг насетне разговорът продължи в този дух. Веднага щом някоя от общоприетите теми се изчерпеше, госпожа Медолаги със зле прикрита настървеност се вкопчваше в друга. Мино, който по всяка вероятност се забавляваше и играеше, й отвръщаше с готовност. Говориха за актьорите, за нощния живот в Рим, за кафенетата, кината, театрите, хотелите и тям подобни. Приличаха на играчи на тамбурело, които непрекъснато си подават топката и много внимават да не я изпуснат. Но докато Джакомо бе обигран и го правеше заради вродената си склонност да се преструва, госпожата се страхуваше, тръпнеше от погнуса към мене и нещата, с които по някакъв начин можех да съм свързана. С повърхностния си и изключително превзет разговор тя сякаш искаше да му намекне: „Това е моят начин да ви кажа, че е непристойно да се жените за момиче от народа и откъдето и да погледнете, е неприлично да го водите в дома на вдовицата на държавния служител Медолаги“. Дъщерята не продумваше, обхваната от ужас, тя неприкрито копнееше вечерята да свърши и аз час по-скоро да си вървя. Известно време се забавлявах с развоя на словесната схватка, после се изморих и оставих тъгата, която безпокоеше душата ми, напълно да ме завладее. Дадох си сметка, че Мино не ме обича, и ми докривя. Направи ми впечатление как той си бе послужил с моите откровения, за да скалъпи комедията с годежа, и не ми се удаваше да разбера дали се подиграваше с мене, със себе си или с двете Медолаги. Навярно с всички ни, но най-вече със себе си. Сякаш и той бе хранил в сърцето си същите въжделения за нормален и благопристоен живот и по причини, различни от моите, не се надяваше, че някога ще ги осъществи. Същевременно долавях, че във възхваляването ми като момиче от народа няма нищо ласкателно нито за мене, нито за народа — просто аз бях поводът, за да покаже на двете жени неприязнеността си, ето всичко. Замислих се върху тези неща и осъзнах истината, която преди малко той сам призна — че е неспособен да обича. Никога, както тогава, не бях разбирала, че всичко е любов и всичко зависи от любовта. И любовта или я има, или я няма. Ако я има, човек обича не само любимия си, а всички и всичко, както беше с мене, ала няма ли я, не обича никого и нищо, какъвто бе случаят с Мино. Разбрах още, че липсата на любов води до неспособност и безсилие.