Читать «Римлянката» онлайн - страница 167

Не го оставих да довърши:

— Не можеш да се сравняваш със Сондзоньо, ти си си ти, а той е престъпник, чудовище. А и не е вярно, че може да има импулса да обича. Мъж като него не може да обича. Той разбира само от задоволяване на сетивата. С мене или друга, ще бъде същото.

Джакомо нямаше вид на убеден, но не отвърна нищо. Възползвах се от мълчанието, протегнах ръка, пъхнах пръсти под ръкава му и се опитах да го погаля.

— Мино — промълвих.

Видях, че той трепва.

— Защо ме наричаш Мино?

— Умалително е на Джакомо. Не може ли?

— Не, не, може, но така на галено се обръщаха към мене у дома, това е.

— Майка ти ли те нарича Мино? — попитах и като пуснах китката му, пъхнах ръка под вратовръзката и запровирах пръсти под ризата към голите му гърди.

— Да, майка ми — с известно нетърпение потвърди той и след миг с особен тон, някак саркастично добави: — Това не е единственото нещо, изречено от тебе, което да не казва и майка ми. Всъщност имате еднакво мнение почти по всички въпроси.

— Например? — попитах.

Почти не го слушах от вълнение. Бях разкопчала ризата му и се опитвах да погаля неговото слабо и нежно момчешко рамо.

— Например — отвърна, — когато ти разказах, че се занимавам с политика, ти веднага уплашена възкликна: „Но това е забранено, опасно е!“ Е, добре, същото и със съвсем същата интонация би казала и майка ми.

Мисълта, че приличам на майка му, ме ласкаеше най-вече защото беше негова майка, а освен това знаех, че е дама.

— Колко си глупав! — с нежност промълвих. — Какво лошо има? Означава, че майка ти те обича, както те обичам и аз. Няма съмнение, че е опасно да се занимаваш с политика… Един младеж, когото познавам, го арестуваха и от две години е в затвора. За какво ти трябва? Онези са толкова по-силни, че за най-малкото провинение те пъхат в затвора. Струва ми се, че прекрасно може да се живее и без политика.

— Майка ми, майка ми! — язвително извика той. — Точно същото приказва майка ми!

— Не знам какво приказва майка ти — отвърнах, — но разбира се, каквото и да е то, го казва за твое добро. Ти трябва да зарежеш политиката, не си професионален политик. Студент си, а студентите трябва да учат.

— Да уча, да се дипломирам, да си създам положение — прошепна той, сякаш говореше на себе си.

Не отговорих и приближих лице до неговото. Целунахме се и се отдръпнахме един от друг, Джакомо, изглежда, се разкайваше, че ме е целунал, и ме гледаше оскърбено и недружелюбно. Побоях се, че съм го обидила, прекъсвайки с тази целувка разговора му за политиката, и бързо добавих:

— В края на краищата, занимавай се… Аз нямам нищо общо с твоите работи. Дори ако искаш, така и така съм тук, можеш да ми дадеш пакета. Ще го скрия, както се уговорихме.

— Не, не! — живо възрази. — За бога, вече е неуместно. При приятелството ти с Астарита… Ако го намери…

— Защо? Толкова ли е опасен Астарита?

— Един от най-опасните — сериозно отвърна Джакомо.

Изпитах някакво смътно желание да го уязвя, но без злоба, добродушно.