Читать «Римлянката» онлайн - страница 168

— Всъщност — рекох мило — ти никога не си възнамерявал да ми повериш тоя пакет.

— Тогава защо ще ти казвам?

— Извини ме и не се обиждай, но мисля, че го направи, за да се изтъкнеш пред мене, да ми покажеш, че сериозно се занимаваш със забранени, опасни неща.

Джакомо се ядоса и разбрах, че съм улучила целта.

— Какви глупости! — възкликна. — Ти наистина си глупачка!

Но после ненадейно се успокои и недоверчиво ме попита:

— Защо? Какво те кара да мислиш така?

— Не знам — отговорих усмихната. — Начинът, по който постъпваш. Може би не си даваш сметка, но изобщо не оставяш впечатление, че сериозно си се захванал с политика.

Той направи подигравателен жест, сякаш насочен срещу него самия.

— Да, но нещата са съвсем сериозни — каза.

Изправи се и като протегна слабите си ръце, ентусиазирано и във фалцет издекламира:

— Донесете ми меча, тук го донесете, сам отивам да се бия, сам ще падна в боя.

Движеше ръце и крака, беше смешен и приличаше на марионетка. Попитах:

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — отговори. — Един стих.

Странно, но от възбудата внезапно премина към мрачна вглъбеност и униние. Седна и чистосърдечно заяви:

— Виж какво, правя го толкова сериозно, че се надявам наистина да ме арестуват и тогава на всички ви ще докажа сериозно ли е било, или не.

Замълчах, погалих го и като взех лицето му в дланите си, казах:

— Какви хубави очи имаш!

Очите му наистина бяха много красиви, нежни, големи, с буден и невинен израз. Джакомо отново се развълнува, брадичката му затрепери. Прошепнах:

— Защо не отидем в твоята стая?

— Дори не си го помисляй, съседна е със стаята на вдовицата, а тя по цял ден стои на отворена врата, за да следи коридора.

— Тогава да идем у дома.

— Много е късно… далеко е. А и скоро би трябвало да дойдат мои приятели.

— Тогава тук.

— Ти си луда!

— По-добре си признай, че те е страх — настоях. — Не се страхуваш да правиш политическа пропаганда, поне така твърдиш, но те е страх, че може да те сварят в хола с жена, която те обича. Какво толкова ще стане в края на краищата? Вдовицата ще те изгони и ще се наложи да си търсиш друга стая.

Знаех, че засегна ли струната на гордостта му, ще постигна всичко. И наистина Джакомо изглежда бе склонен — неговото желание сигурно не е било по-слабо от моето.

— Ти си луда — повтори. — Все пак може да се окаже по-досадно да бъда изгонен оттук, отколкото да ме арестуват… И къде ще се настаним?

— На пода — тихо и с чувство казах. — Ела, ще ти покажа как.

Джакомо имаше доста объркан вид и сякаш бе изгубил дар слово. Станах от канапето и спокойно легнах долу. Подът беше покрит с много килими, в средата беше масата с чашките и бутилката. Изпънах се на килимите, под масата останаха главата и бюста ми, дръпнах съпротивляващия се Мино за ръката и го принудих да легне върху мене. Отпуснах глава назад и като затворих очи, специфичната миризма на прашен килим ми се стори хубава и упойваща, сякаш лежах не върху нещо мръсно, а на зелена поляна, ухаеща на цветя и треви. Мино беше върху мене и неговата тежест ме караше да усещам приятно твърдия под; бях доволна, че той не го усеща и тялото ми му служи за постеля. Когато започна да ме целува по шията и лицето, се зарадвах от сърце, защото досега не го бе правил. Отворих очи, лицето ми беше обърнато настрани, бузата ми опираше грубия вълнен килим и освен него виждах голяма част от лъснатата с паркетин мозайка, и най-долу, в ниското, двете крила на вратата. Дълбоко въздъхнах и пак затворих очи.