Читать «Римлянката» онлайн - страница 165

Вдовицата Медолаги живееше на четвъртия етаж в стара и навяваща тъга сграда, чиито прозорци гледаха към Тибър. Изкачих пеша стълбите и без да съм си поела дъх, позвъних на скритата в мрака врата. Вратата веднага се отвори и на прага се появи Джакомо.

— А, ти ли си?! — изненадан каза.

Очевидно очакваше някого.

— Може ли?

— Да, да… мини оттук.

Тръгна пред мене по почти тъмния коридор към хола. Тук също бе тъмно, защото кръглите прозорци бяха с червени стъкла и много приличаха на тези в църквите. Видях куп черни мебели, инкрустирани със седеф. По средата имаше кръгла маса, върху нея бутилка и сини кристални ликьорени чашки със старинна форма. Килимите бяха много, имаше дори една бяла много проскубана меча кожа. Всичко беше старо, но чисто и подредено и сякаш съхранило дълбоката тишина, която, изглежда, от край време цареше тук. Отидох в дъното на хола, седнах на едно канапе и попитах:

— Чакаше ли някого?

— Не. Защо дойде?

Въпросът му наистина не беше особено любезен. Джакомо не ми се видя ядосан, само изненадан.

— Дойдох да се сбогувам — усмихната отговорих, — защото мисля, че се срещаме за последен път.

— Защо?

— Сигурна съм, че най-късно утре ще ме арестуват и ще ме тикнат в затвора.

— В затвора ли? Какво, по дяволите, говориш?

Тонът и изразът му се промениха и се досетих, че вероятно се страхува за себе си; навярно предположи, че съм го издала или съм го компрометирала, споменавайки пред някого за политическата му дейност. Усмихнах се и продължих:

— Не бой се, това няма ни най-малка връзка с тебе.

— Не, не — бързо възрази той, — но просто не разбирам… В затвора ли? И защо?

— Затвори вратата и седни тук — казах, като му посочих мястото до себе си.

Джакомо отиде да затвори вратата и седна до мене. Съвсем спокойно, без да крия нищо, му разказах историята с пудриерата, включително и как съм се изповядала. Без да ме поглежда, той слушаше с наведена глава и си гризеше ноктите, което у него бе признак на интерес. Накрая добавих:

— Сигурна съм, че оня свещеник ще ми изиграе някоя лоша шега. Ти какво мислиш?

Загледан във витража отсреща, Джакомо поклати глава и без да ме поглежда, каза:

— Едва ли… Не вярвам… Това, че някакъв свещеник е грозен, не е основание…

— Трябваше да го видиш — живо го прекъснах.

— Може и да е чудовище, щом се е държал така… Но всъщност всичко е възможно — добави бързо и през смях.

— Значи казваш, че не бива да се страхувам?

— Да, още повече че нищо не можеш да направиш. Не зависи от тебе.

— Хубави думи… Ама страхът си е страх… По-силен е от нас.

Неочаквано той направи едно от своите гальовни движения. Сложи ръка на врата ми, поразклати ме и като се смееше, рече: