Читать «Римлянката» онлайн - страница 166
Альберто Моравиа
— Но ти не се страхуваш, нали?
— Нищо подобно.
— Ти не се страхуваш, ти си смела жена.
— Уверявам те, изживях ужасен страх… И то такъв, че два дни не съм ставала от леглото.
— Да, но после дойде тук и най-спокойно ми разказа всичко. Ти не знаеш какво значи човек да се страхува.
— А какво трябваше да правя? — попитах, усмихвайки се против волята си. — Нима трябва да крещя от страх?
— Ти не се страхуваш.
И двамата помълчахме малко. После с особен тон, който ме изненада, Джакомо попита:
— А този твой приятел, така да се каже, Сондзоньо, що за тип е?
— Тип, каквито ги има навсякъде — неясно отвърнах.
В онзи момент нямах какво да кажа за Сондзоньо.
— Но как изглежда? Опиши го.
— Какво, искаш да помогнеш да го арестуват ли? — смеейки се, попитах. — Не забравяй, че и аз ще ида в затвора. — И добавих: — Дребен блондин, с широки рамене, с бледо лице, сини очи, изобщо нищо особено… Единственото забележително нещо у него е, че е изключително силен.
— Изключително силен ли?
— Наглед няма да допуснеш, но ако му докоснеш ръцете — като железни са.
Виждах, че слуша с интерес, и му разказах за инцидента между Джино и Сондзоньо. Джакомо изобщо не коментира, но накрая попита:
— Мислиш ли, че Сондзоньо предварително е замислил престъплението си? Имам предвид да го е подготвил и извършил хладнокръвно?
— Ами… — отговорих — той никога не обмисля. Една секунда преди да просне Джино с юмрук на земята, вероятно дори през ум не му е минало, че ще го стори… Същото е било и със златаря.
— А защо го е направил?
— Така, защото е бил по-силен от него. Като тигър е… миг кротък, а в следващия, кой знае защо, замахва с лапа.
Разказах му всичко за връзката ми със Сондзоньо, как ме наби в тъмното и сигурно се е заканвал, че ще ме убие. Завърших с думите:
— Той никога не мисли. В даден момент нещо по-силно от волята му го завладява и тогава е по-добре да не си край него. Сигурна съм, че е отишъл при златаря, за да продаде пудриерата, после онзи го е обидил и Сондзоньо го е убил.
— С една дума животно.
— Както искаш го наречи, сигурно е такъв, но няма съмнение — допълних, като се опитвах да си изясня чувството, което погубващата ярост на Сондзоньо ми вдъхваше, — че е някакъв импулс, като този, който ме кара да те обичам. Защо те обичам? Един господ знае. Защо в определени мигове на Сондзоньо му идва да убива? Все едно, само бог знае, но изглежда, че в такива случаи няма какво да се обяснява.
Джакомо размисляше. Сетне вдигна глава и попита:
— А какво, мислиш, ме тласка към тебе? Смяташ ли, че е любовен импулс?
Ужасно се изплаших да не чуя как казва, че не ме обича. Запуших му устата с ръка, умолявайки го:
— За бога, не ми казвай какво изпитваш към мене!
— Защо?
— Защото не искам да знам. Нито знам, нито искам да знам какво чувстваш. Стига ми, че те обичам.
— Лошо правиш, като ме обичаш. Би трябвало да обичаш мъж като Сондзоньо.
Наистина се изненадах:
— Какво говориш? Един престъпник?
— Нищо че е престъпник… Но поне чувства импулсите, за които спомена. Сигурен съм, че както има импулса да убива, така ще има и импулса да те обича, просто така, без много приказки… Аз обаче…