Читать «Римлянката» онлайн - страница 163

— Защо не дойде преди, мила дъще? Защо? Колко страшни неща щеше да избегнеш!

Искаше ми се да му отговоря, че ако Бог бе пожелал, изобщо нямаше да стъпя тука, но се овладях, извадих пудриерата от чантата, сложих я в ръцете му и искрено промълвих:

— Моля ви да я предадете бързо. Не мога да ви опиша как ме измъчва мисълта, че горката жена е в затвора по моя вина.

— Още днес — отговори той, като притисна пудриерата до гърдите си и умолително и тъжно поклати глава.

Тихо му поблагодарих, кимнах за довиждане и бързо излязох от църквата. Той остана пред изповедалнята, сложил ръце на гърдите си и поклащащ глава.

На улицата се опитах съвсем трезво да премисля случилото се. Отхвърлих първите смътни тревоги и установих, че всъщност се страхувам, защото отецът можеше да не уважи тайната на изповедта. И аз като всички знаех, че тази тайна е ненарушима. Знаех също, че колкото и да е покварен някой свещеник, едва ли ще посмее да престъпи тази забрана. От друга страна обаче, съветът на отец Елиа да издам Сондзоньо бе обезпокояващ, защото, ако аз не го сторех, той можеше да съобщи на полицията името на престъпника от улица „Палестро“. Но най-много ме плашеха гласът и външният му вид, те ме караха да допускам най-лошото. Аз съм по-скоро емоционална, отколкото разсъдлива и като животните имам развит инстинкт за опасностите. Всички успокояващи доводи, които умът ми привеждаше, бяха нищо в сравнение с предчувствията ми. „Несъмнено тайната на изповедта е ненарушима — казвах си, — но само чудо може да възпре този свещеник да не издаде Сондзоньо, а и мен самата.“

И нещо друго засилваше предчувствието ми, че ме грози опасност — заменянето на първия ми изповедник с този. Очевидно французинът не се казваше Елиа, макар да бе ме изслушал в изповедалнята, където бе изписано същото име. Но кой беше той тогава? Съжалявах, че не попитах истинския отец Елиа. Но в същото време едва ли не се плашех от мисълта, че отблъскващият свещеник щеше да ми отговори, че не знае нищо, и така да затвърди призрачния характер, който придобиваше в представите ми младият французин. Той наистина приличаше на видение както заради голямата разлика между него и останалите свещеници, така и по начина, по който беше се появил и изчезнал от живота ми. Стигнах дотам, че почти се усъмних, че някога съм го виждала, по-точно, че е бил от плът и кръв, и за секунда реших, че съм имала халюцинация. Още повече че откривах безспорната му прилика с Христос, какъвто обикновено го изобразяват по иконите. Ако беше вярно, че в миг на мъка Христос ми се е явил и е приел изповедта ми, заместването му с гнусния и отвратителен отец недвусмислено означаваше прокоба. Тя вещаеше, че в момент на безизходица църквата ме изоставя. Това ми приличаше на отварянето в момент на неотложна нужда на сандък, където се е пазело златно съкровище, ала вместо него вътре има само паяжини, прахоляк и изпражнения на плъхове.