Читать «Ридание (Книга първа от „Псалмите на Исаак“)» онлайн - страница 31

— Аз ще избягам. Искам да дойдеш с мен.

Той кимна и се надигна от нара.

— Стой до мен. — Жената бръкна в пазвата си и извади кесийка, която висеше на връв от врата й. Изсипа малко прах в дланта си. Поръси челото, раменете и краката си и облиза останалото.

Неб зяпаше как тя се стапя в сенките пред очите му. За миг си помисли, че ще омагьоса и него и това го ужаси. Беше чел за съгледваческите магии и знаеше как могат да засегнат нетренираните и неопитните. Но жената затвори кесийката и я прибра обратно под ризата си.

— Последвай ме. — Тя разви една копринена панделка от китката си и я привърза към ръката му.

Неб се измъкна от шатрата зад нея в ранното утро. Следваше я през тъмния лагер, покрай шатри, в които похъркваха войници. Стараеше се да се ориентира, но жената непрекъснато променяше посоката и го объркваше.

Накрая се измъкнаха от лагера и навлязоха в гората. Думите на червенокосата бяха заседнали в главата му.

„Сетберт унищожи Уиндвир.“ Тези думи го човъркаха и не му даваха покой, но не можеше да разбере защо. Беше чул същото от войниците преди, но бе съгласен с тях, че андрофрансинското любопитство е по-вероятният виновник, а не надзорникът, без значение дали е побъркан. Но жената не само го вярваше, а и твърдеше, че започва война. Можеше да се измъкне сама. Но бе дошла за него, поемайки ненужен риск.

Неб й вярваше.

Сетберт унищожи Уиндвир. Мисълта отново го прободе. Нещо зад стената от думи поддаде и се показа светлинка.

Сетберт.

Когато го порази, Неб спря рязко и панделката се опъна. Червенокосата също спря. Неб виждаше проблясващия й силует в сивото утро.

— Защо спря? Почти стигнахме.

Искаше да отвори уста и да й обясни защо не може да тръгне с нея. Да съумее да опише мълнията, която го бе пробола, щом осъзна истината.

Сетберт унищожи Уиндвир.

Неб не беше убил баща си. Сетберт беше виновен. И това променяше всичко.

Заради това не можеше да тръгне с нея.

Заради това трябваше да се върне и да убие Сетберт.

Петронус

Слънцето се издигаше зад него, а в небето нямаше никакви птици. Петронус превали хребета и погледна към опустошения Уиндвир.

Нищо не можеше да го подготви за гледката. Беше минавал оттук стотици пъти, на излизане и на връщане по различни задачи за ордена. Този път знаеше, че няма да зърне познатия пейзаж. Големите кораби на кейовете, натоварени със стоки за делтата. Широките каменни стени, които ограждаха кварталите на най-големия град на света. Кулите на катедралите и на Великата библиотека, с развети от сутрешния вятър знамена. Къщите и сергиите пред градските порти, скупчени до стената, като телета до майка си.

Петронус се смъкна от седлото и заряза коня си. Потрепери и се вгледа в сцената, която се ширеше пред очите му.

Знаеше, че не трябва да очаква същата гледка, но си мислеше, че ще има нещо познато.

Само че нямаше.

Полето бе осеяно с изпепелени руини и даже не се виждаше къде започва и свършва градът. Пейзажът бе покрит с кратери и купчини почернял камънак и се простираше чак до реката. На юг и изток имаше хълмове, виждаха се знамената и пушекът на сгушения между тях горянски лагер.