Читать «Рецепта за живот» онлайн - страница 3

Лицето и очите му бяха застинали, изобщо не поглеждаше към нея, докато тя се опитваше да насочи вниманието му към себе си, като стържеше с метлата по теракотените плочи на терасата. С ниско нахлупена кафява шапка, той стискаше дръжките на стола, сякаш се боеше, че тя ще се опита да го вдигне оттам.

— Буонджорно, Нунцио — високо рече тя. Бе започнал леко да оглушава.

Съпругът й извърна най-сетне лице към нея — безизразно и с празен поглед.

— Буонджорно е мъртъв, Бабета — промълви той. — Буонджорно е мъртъв. — Сетне отново се извърна към далечината, сякаш нищо не бе казал.

Никога досега не е произнасял нещо толкова странно, помисли си Бабета, докато взимаше лопатата и после, докато обръщаше пръстта в лехата. От време на време вдигаше очи към него, но само колкото да се увери, че стои все така неподвижен, напълно безразличен към онова, с което тя се занимава.

Щом дойде време за обяд, той зае обичайното си място на масата в кухнята и зачака да му сипе. Натопи хляба в димящата гъста супа от фасул и паста, изчака да омекне и бързо и шумно я изсърба. След последната хапка бутна купата, за да бъде прибрана, и се върна на стола от ракита.

С настъпването на нощта влезе вътре, все така безмълвен. Бабета се зави с вълнения си шал и излезе да донесе дърва за огъня. Вечерта бе тиха, лунният сърп сребрееше. Докато вдигаше кошницата с цепеници, тя погледна към планинския склон, където както винаги се белееше статуята на Исус.

Двамата с Нунцио живееха тук от много години — от времето, когато предишният пазач, Умберто Санторо, почина — и всяка нощ тя се изпълваше със спокойствие при вида на фигурата, сякаш бе страж в мрака.

Мястото наистина беше самотно. Нямаха съседи, с които да си поговорят, нито кола, с която да превалят хълма и да отидат в града. Като момиче Бабета живееше недалеч от тук и всяка седмица отиваше със сестрите си в Тривенто, за да продават на пазара кошниците, които бе изработил баща им. Сега обаче по пътя, който се виеше покрай брега, минаваха толкова много коли, че тя никога не би дръзнала да тръгне по него, дори да бе сигурна, че краката й ще издържат разстоянието. Ето защо предпочиташе да си седи тук в компанията на Нунцио и статуята на Исус Спасител.

Естествено, от време на време имаха и посетители. Всеки вторник човекът за зеленчуците минаваше със своя пикап и Бабета му продаваше част от произведеното в градината. В сряда идваше касапина с хладилното камионче и ако имаха нужда от допълнителни пари, Бабета му продаваше няколко пилета или парче прошуто, от онези, които висяха в мазето, след като заколиха последното прасе. През седмица в четвъртък се появяваше рибарят и им предлагаше малки сепии или пакет миди. Тя никога не купуваше по много, а само толкова, колкото да сложи в пастата за вечеря.

Живеейки така икономично, Бабета много рядко посягаше към парите, които двамата с Нунцио получаваха всеки месец за това, че се грижеха за градината на празната съседска къща. „Вила Роза“ бе изолирана от околния свят, сгушена зад високите стени на оградата си. По времето, когато дойдоха тук за първи път, собствениците идваха всяко лято, за да поплуват в морето или да се возят в лодките си. Бабета добре помнеше как всичко наоколо оживяваше. Но от много години насам никой не си правеше труда да идва и къщата имаше занемарен вид. Розовата боя на стените се лющеше и Бабета подозираше, че и покривът е започнал да тече.