Читать «Рецепта за живот» онлайн - страница 2

— Виж, ето изнасилената.

С две думи, всичко се промени. Отидех ли в кръчма, не спирах да си мисля: „Може би той също е тук“. Останалите слушаха музика, бъбреха или играеха дартс, а аз се оглеждах за мъжа с къдрава коса.

Нощем у дома се ослушвах дали не идва по стълбите. Не можех да спя. А и не се опитвах.

Чарли стоеше при мен много повече, отколкото очаквах. Предполагам, че изпитваше вина. Ако тогава все още бе мое гадже, щеше да е в леглото до мен, когато непознатият се вмъкна в стаята.

Квартирата ми беше чудесна — високи тавани, дебели килими, централно отопление. Нищо чудно, че никой от нас не искаше да се изнесе, след като скъсахме. Трудно се намираше такова жилище. Ето защо решихме Чарли да остане в едната стая, а аз — в другата. Всеки чакаше другият да се изнесе, без да си даваме сметка колко нелепа е ситуацията.

Всъщност спалното бельо стана причина да си тръгна. Бяха прибрали завивките от леглото ми, за да ги изследват, но се наложи да си ги поискам обратно, защото бях останала без пукната пара и не можех да си позволя да купувам нови. Криминалистите доста се изненадаха, но все пак ми върнаха всичко. Разопаковах ги и видях, че петната си стоят. Някои бяха оградени със синя креда, а други направо бяха изрязани. Събрах ги и ги хвърлих в боклука.

Изведнъж осъзнах, че не мога да остана повече тук и да се чудя какво да правя с парчетата от моя живот. Трябваше да се махна. Все едно къде.

Прибрах нещата, на които държах, в няколко чанти и взех влак в южна посока. Само Чарли знаеше, че заминавам. Докато се полюшвах в купето, направих план за своето ново начало. Мислех за онова, което ми предстои, като за подарено време, за живот след осемнайсети ноември хиляда деветстотин петдесет и осма година, датата, на която непознатият опря нож в лицето ми. Наблюдавах през прозореца английския пейзаж, опитвах се да забравя миналото и реших да гледам на всеки следващ ден като на подарен. Щях да оползотворя времето както трябва и да изцедя всичко от този живот.

Бабета

Бабета гледаше към морето и се опитваше да разбере какво съзерцава съпругът й от толкова време. Беше измъкнал на терасата стар стол от ракита и седеше в него, без да мърда, въпреки студа. Човек би помислил, че очаква посещение, но този ден никой нямаше да идва. Обикновено тук рядко се отбиваше човек.

Тази сутрин ги чакаше работа. Бабета бе решила да насади лук — от онзи, крехкия розов лук, който така подхожда на лятната салата. Нунцио винаги излизаше пръв в градината — леко прегърбен забиваше лопатата в пръстта и подготвяше със силните си ръце почвата и оформяше лехите. Сега обаче седеше неподвижен, с поглед, впит в хоризонта.