Читать «Реквием за Дявола» онлайн - страница 7

— По дяволите!

Захвърлих с отвращение химикалката си, която отскочи от бележника ми, пълен до пръсване със записки и изчисления. Предобедното слънце, което се процеждаше през прозореца, бавно танцуваше своя валс с носещите се из въздуха прашинки.

Песента й не ми излизаше от ума. Дори когато рационалната част от съзнанието ми се фокусираше върху написаните думи, на заден план все още чувах слабата, ритмична мелодия на гласа й. Понякога ставаше по-силен и страниците се размазваха пред погледа ми, а фантазията следваше спомена, представяйки миналото като бъдеще.

По време на един от тези унеси, главата на Велзевул се появи над стената от книги.

— Човече, добре ли си?

— Какво?

— Почуках — каза той, — но предполагам, че не си ме чул.

— Не си почукал, Велзевул. Ти никога не чукаш.

— Добре, но наистина вдигнах много шум, докато ходех — той повдигна ключовете ми и ги раздрънка. — На мястото ти за паркиране е и е цяла. Кой казва, че не мога да правя чудеса, а? — после пусна ключовете на масата и започна да рови из купчината книги. — Кийтс… Шекспир… Кеплер… Фройд? Какво проучване правиш, Лу?

— Не съм сигурен все още.

Велзевул вдигна една от трите тетрадки, пълни с драсканици.

— След всичко това тук, още не си сигурен? Цяла нощ ли си стоял буден?

— Да, защо?

— Човече, изпусна страхотно парти. Триш ни заведе в общежитието на женския им клуб.

— Без майтап?

— Аха, знаеш онзи цирков номер с всички клоуни, набутани във Фолксвагена?

— Ъ-хъ.

— Ами, те имаха една вана с гореща вода…

— Сигурно си изтощен.

— Отвори ми се работа нощес.

Той погали корицата на „Антоний и Клеопатра“.

— Някога чел ли си я? — попитах аз.

Той изсумтя.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че преди да се появи Спортс Илюстрейтид, не четеше нищо друго, освен пътните знаци.

— Добре, само за да ти докажа, че не съм толкова глупав, ще я прочета ей сега.

— Добре. Забавлявай се.

Той седна, опъна краката си върху масата и отвори първата страница. Аз преместих подвижната стълба от лявата страна на камината, качих се и затърсих първия том на Нютоновата „Математически начала на натурфилософията“. След минута чух прелистването на страници зад гърба си. Обърнах се и видях как Велзевул търси последната страница преди приложенията.

— Накрая всички умират.

— О! Много добре! — захвърли книгата обратно върху купчината.

Поднових търсенето си. Той започна да си подсвирква една нова денс мелодия и да барабани по масата за акомпанимент.

— Искаш ли да ми помогнеш или не? — попитах аз.

— Да, разбира се.

— Иди да ми вземеш един геврек. И малко френско препечено кафе от онова място от другата страна на улицата.

— Какво, да не би да съм ти някакъв стажант?

Изгледах го свирепо.

— Миналата нощ ти оставих колата си и ти преотстъпих онази жена, а ти дори няма да ми донесеш геврек?

— О, да… съжалявам. Искаш ли и пържени картофки?

— Тръгвай!

След като излезе, слязох от стълбата и се преместих във всекидневната. Ако отговорът на дилемата ми не беше в думите, вероятно бе скрит в музиката. Седнах пред пианото и засвирих.