Читать «Реквием за Дявола» онлайн - страница 8

Десет минути по-късно Велзевул се появи до мен. За първи път откакто бе излязъл, пръстите ми се отдръпнаха от клавишите.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той.

— Не знам — изсвирих още няколко такта. — Просто ми хрумна.

— Звучи странно. Някак си различно.

— Знам. Всичко идва от тона „до“. Никога досега не съм писал нещо в тази тоналност.

Продължих да свиря, а пръстите ми изобщо не докосваха черните клавиши.

— Добре, Лу, сега се махни от пианото. Плашиш ме.

Затворих капака и се втренчих в ръцете си.

— И аз се плаша.

3

Tantus Labor Non Sit Cassus

Небето беше пронизващо сиво-синьо, когато влязох в Дъ Мол в неделя следобед. Лъчите на слабото ноемврийско слънце се процеждаха през прозрачните облаци.

Намерих я на една скамейка близо до Езерото на отраженията от страната на Мемориала Линкълн. Четеше последния брой на вестника на левицата The Nation, а повдигнатите й колене служеха едновременно като поставка за вестника и бариера срещу лекия ветрец. Исках да запомня тази гледка — нея, вглъбена и забравила за всичко около себе си, затова изчаках, преди да я приближа. Всеки трийсет секунди или там някъде, тя затъкваше един и същ изплъзнал се кичур черна коса зад лявото си ухо. Гледах я, докато желанието да ме погледне стана прекалено силно, за да чакам повече.

— Ти си вторият човек в този град, който чете този вестник — казах аз.

Тя вдигна поглед.

— Мисля, че другият се премести в една комуна извън Пукипси миналата седмица. Може би ще ни изпрати картичка.

Отвърнах на усмивката й.

— Здрасти.

— Здрасти — посочи скамейката. — Ще седнеш ли?

Седнах. Докато изучаваше лицето ми, тя се намръщи.

— Не ме разбирай погрешно, но изглеждаш много по-възрастен днес, отколкото изглеждаше снощи.

— Когато излизам вечер, предпочитам да ме виждат като през лека мъгла, подобно на някоя застаряваща филмова звезда.

Всъщност бях прибавил няколко дребни бръчици в ъгълчетата на очите и устата си, достатъчно правдоподобни за един почти тридесетгодишен мъж.

— Би трябвало да се придържаш към реалността. Отива ти — вдигна ципа на якето си още малко нагоре. — Но вероятно често чуваш това.

— Какво да чувам често?

— Как каза, че ти е името?

— Лу — протегнах ръка. — Луис Карвало. А ти си?

Тя се поколеба, после стисна ръката ми.

— Джана. Джана О’Кийфи. Пише се с три срички, но се произнася като две.

— Джана. Това е интересно име.

— Да. Аз съм част от поредица.

— Как така?

— Имам трима по-големи братя — Матю, Маркъс и Люк.

— А, разбирам.

— Да, когато се оказало, че ще съм момиче, родителите ми не могли да решат кое би било по-лошо за мен — да се чувствам извън отбора или да се чувствам глупаво. Избрали второто. Сега сме хронични католици и хронично сладки. Като проклета циркова трупа.

— Поне не таиш горчиви чувства.

— Да. Съжалявам — Джана нави вестника си. — Вбесявам се, когато чета какви ги вършат онези идиоти от Капитолия тази седмица. Но май не те познавам достатъчно дълго, за да ти говоря за политика.