Читать «Реквием за Дявола» онлайн - страница 5

Когато песента свърши, тя изпрати ледена усмивка към групата си и затъкна дългата до брадичката си коса зад ушите. Вяли аплодисменти се разнесоха из помещението, а аз се изправих, за да изръкопляскам, но бутнах масичката. Успях да я хвана, преди да падне.

Тя погледна към мен, после към останалата част от незаинтересования бар, и след това отново мен. Групата започна да свири някаква още по-бавна и хипнотична песен. Най-проницателният барман на света постави още едно уиски пред мен, заедно с огромна чаша студена вода. Дадох му петдесет долара.

Очите й с цвят на бадеми лежаха под тънки извити вежди. Ъгловатото й лице изглеждаше така, сякаш бе издялано на ръка, докато всички останали са били изрязани по някакъв общ човешки шаблон. Кадифената рокля с дълги ръкави бе прилепнала по тънкото й тяло. Цветът й беше изкусително, наситено червено, което опиваше очите ми. Борех се да си спомня кой бях и да се държа с подобаващата за втория по могъщество във вселената, надменност.

Не успях.

Когато слезе от сцената, се престорих, че изучавам драсканиците изрязани върху масата.

— Не мога да повярвам, че са ви позволили да влезете тук.

Погледнах нагоре. Тя стоеше пред мен, положила юмрука на дясната си ръка върху ханша.

— Какво?

— Трябва да имате наистина добра фалшива лична карта — каза тя. — Или това, или бележка от майка ви.

— Винаги ли се представяте като обиждате хората?

— Това е защитен механизъм — Жената се свлече на стола срещу мен и опря брадичка на кокалчетата на дланта си. — Благодаря, че ме слушахте докато пях. Повечето хора са прекалено притеснени дори да ме погледнат.

— Беше лесно. Добра сте.

— Не беше едно от най-добрите ми изпълнения — тя трепна. — Всъщност, беше едно от по-добрите ми изпълнения. Това е проблема — Засмя се и махна с ръка. — Е, добре, забавно е по някакъв нездрав и тъжен начин.

Повиках бармана, който вече бе станал мой покорен слуга — веднага се появи.

— Бихте ли искала едно питие? — попитах я аз.

— „Джеймисън“. Благодаря.

— Името ми е Луис.

Протегнах ръка. Тя я пое. Пръстите й бяха дълги, силни и меки.

— Привет, Луис. Не съм ви виждала тук преди.

— До тази вечер не знаех, че това място съществува. Бях на път за някъде другаде с едни приятели, когато ми хвана окото.

— Накъде бяхте тръгнали?

— В „Мансардата“.

— Никога не съм го чувала.

— Един от онези противни колежански клубове за танци — казах аз. — Съвсем не е вашият тип място, струва ми се.

— Съмнявам се. Наречете ме нагла, но не ми приличате на противно колежанче.

— Затова съм тук, а не там.

Тя се огледа.

— Знаете ли какво? И тук не пасвате съвсем. Нито пък аз.

— Кажете ми къде пасваме и ще отидем там.

— Не, предпочитам да остана тук, за да изпъквам.

Питието й пристигна и тя го грабна.

— О, благодаря ти, Господи. Точно от това се нуждая, след като се изложих на сцената — тя вдигна чашата си. — За какво да пием?

— Да пием за… — „за дългата нощ и горещия секс, който ни очаква“… — за спонтанните промени в плановете.