Читать «Рейтингът, рейтингът!» онлайн - страница 2

„О, не!“ — казваше в ония дни Ричард Рейми, списващ рубриката, когато Опра все още водеше шоуто си по телевизията. — „Критици тук? Без мене. Ако чичко Линкълн още беше жив, щеше да ги изгори всички на кладата на свободата.“

И те му вярваха. А пък Анди Пътлър припкаше като млад елен по пощенските станции в града и пускаше едни бели пликове от онези дето лепят пощенски марки по тях. Не, вътре нямаше поздравителна картичка до чичо Джон, нито пък месечната издръжка на неродената му дъщеря. Нищо подобно.

АНДИ ГЛАСУВАШЕ ЗА СЕБЕ СИ. ВДИГАШЕ НЕЗАКОННО РЕЙТИНГЪТ СИ!

Правеше го, защото смяташе, че никой друг няма да го направи. Защото не вярваше в собствените си възможности и защото нямаше кой да го поощри, да каже: „Давай, Анди. Ти можеш старче.“ Затова го правеше. И затова си изпати. Това стана приблизително месец след Коледа — в деня, в който Мили Сейндж му предложи да напишат заедно роман.

„Роман? Господи, това е невъзможно. Та аз никога не съм писал роман. Най-много къс разказ, при това не много добър.“

Анди не беше чувал нищо за мис Сейндж, но когато провери в градската библиотека за името услужливата библиотекарка му посочи цяла лавица с книги посветени на жените, които искаха да имат големи бюстове и богати приятели, но уви — нямаха. Анди повдигна една книга от лавицата, поднесе я внимателно към единственото си виждащо око, докато другото се беше вторачило в цветната корица като „попско дете на задушница“ и едва не припадна. Олюля се и това беше най-доброто, което можеше да направи, защото иначе при падането върху някой от острите ръбове на библиотеката можеше да загуби и другото си око.

Пред погледа му стоеше, не, „плуваше“ най-красивата жена, която беше виждал в скапания си живот — блондинката, заради която Реймънд Чандлър веднъж беше писал, че епископът би избил с шут витража в църквата. Жената на живота му — обвита в едно видение, за което той едва смееше да мечтае. Анди стоеше там и слюнните му жлези работеха с бясна скорост, защото нямаше просто какво друго да правят. Той беше влюбен — за пореден път. Не знаеше, че щеше да му бъде и за последен.

„Тази, тази…“, колебаеше се в избора на подходящата дума, „Т’ва бейби иска да пишеме заедно. О, господи, о боже…“

Но Господ се беше вече отрекъл от него.

— Да. Да, Анди, желая да напиша роман за любовта на една млада дама, но ми трябва силно мъжко присъствие… Да, Анди, нещо което да прати читателките на върха на небостъргача и да ги кара да крещят оттам името на този мъж. — весел смях, примесен със звън на коледни звънчета. — Разбира се, Анди… само ти… само ти можеш да го направиш. Моля те Анди, направи го. Благодаря ти! Страхотен си. До скоро, партньоре, и… спорно писане.