Читать «Рейтингът, рейтингът!» онлайн

Мартин Дамянов

Рейтингът, рейтингът!

Анди Пътлър беше писател. Не по-добър от много други, но все пак добър. Обикновено пишеше нощем, когато скакалците правеха, нали разбирате, онези неща, за които често се говори в детските книжки, посветени на вечността. Анди беше добър писател, но малцина му го казваха в лицето. За това разбира се си имаше и конкретни причини — той беше висок не повече от метър и петдесет и пет (като се изключеха онези случаи в които ходеше обут с високите военни обувки на баща си), беше пъпчив, но и това не беше неговата най-голяма драма — той често ходеше с тъмни очила, беше изгубил едното си око още в най-ранно детство.

Да, Анди не беше сред най-обичаните деца, а както разбра в последствие, и мъже. За узнаването на последното се потрудиха поне една брюнетка и две блондинки (те можеха спокойно да бъдат и много повече, о да), като се изключеше мис Люис — преподавателката му по астрономия в колежа, която използва лицето на Анди за да онагледи кратерите по повърхността на втората планета от слънчевата система.

Анди пишеше кратки разкази, понякога стихове, но винаги под чуждо име. Беше го страх. Страхуваше се от хората и от това, което можеха да му кажат в лицето. Страхуваше се от деня и от слънцето, от сезоните и прелетните птици, защото те задълбочаваха драмата му. Все пак всичко е един кръговрат, нали? Всичко се повтаря, ето от какво се страхуваше Анди. От това, че животът му е една пробита монета, която никой не иска.

Това беше животът на Анди, не твърде праведен, но кой ли е в това блудно време? Когато не пишеше, Анди разтоварваше стока в един от кварталните пазари на Филаделфия — риба, замразено месо или зеленчуци от които тялото му добиваше миризма идентична с тази, която таеше в душата си. Когато свършеше работа, Анди се прибираше в къщи, изкъпваше се и лягаше. Анди също сънуваше — мършави деца, които искаха да лъскат лимузината му, блондинки в енотова кожа, които размахваха плакати с неговия лик и куп други неща. Анди просто живееше. Правеше всичко както е угодно на бога с изключение на едно нещо. Правеше го несъзнателно, разбира се, той все още таеше в душата си късче от онова, което неговите събратя по вид наричаха доброта. Но и това нямаше да му помогне, божият гняв щеше да се изсипе върху Анди и да опропасти и без това достатъчно опропастеният му живот. Бог се отрече от Анди и наказа простосмъртната му душа, но не защото Бог не е достатъчно милостив, о не. Бог въздава справедливост всекиму и Анди не правеше изключение — той изпи горчивата чаша на живота си, и изсърба супата, сварена от собствените му лаврови венци. Анди умря в адски мъки, защото си го заслужаваше.

Защото Анди наруши една от божиите заповеди.

Не една от онези десет, господи не.

По-лошо. Той наруши онази неписаната, за която хората биваха наказвани най-жестоко.

АНДИ ВДИГАШЕ САМ РЕЙТИНГЪТ СИ!