Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 74

Някой почука и се появи разсилен, който буташе пред себе си стерилна бяла количка. Под бялата покривка се намираше последната продукция на Колин. В единия си край покривката стърчеше нагоре. Това не би трябвало да се получи, ако дулата бяха цилиндрични, и Колин се разтревожи. Разсилният излезе и затвори вратата.

— А!… — възкликна човекът. — Нещата май не са се оправили.

Той повдигна покривката. Там лежаха дванайсет синкави и студени дула. На върха на всяко от тях бе разцъфнала по една свежа бяла роза с бежови оттенъци в основата на кадифените венчелистчета.

— О!… — въздъхна Колин. — Колко са красиви!

Човекът не продума. Само се изкашля два пъти.

— При това положение няма смисъл да идвате утре на работа — след малко каза колебливо той.

Пръстите му нервно стискаха ръба на количката.

— Може ли да ги взема за Клое?

— Ще умрат, ако бъдат отчупени от стоманата. Те самите са от стомана…

— Не е възможно — промълви Колин.

Той внимателно хвана една роза и се опита да прекърши тялото й. Ръката му се отплесна и едно от листенцата се впи в дланта му, като направи прорез с дължина няколко сантиметра. Струйка тъмна кръв бликна бавно, на силни талази, и той машинално я засмука. Остана втренчен в бялото листенце, поръбено с червено, а човекът го потупа по рамото и полека го избута към вратата.

LIII

Клое спеше. През деня водната лилия обагряше кожата й със своя хубав кремав цвят, но докато Клое спеше, нямаше смисъл от това и по страните й избиваха червени петна. Под челото очите й бяха като две сини петна и отдалеч не се виждаше дали са затворени, или не. Колин седеше на един стол в трапезарията и чакаше. Около Клое бяха струпани много цветя. Той можеше да си позволи да почака още няколко часа, преди да тръгне отново да си търси работа. Мислеше да си почине, за да направи добро впечатление, и да си намери добре платена длъжност. В стаята беше почти полутъмно. Прозорецът вече представляваше просто ивица, широка десет сантиметра, през която се процеждаше тънък лъч светлина. Само челото и очите на Колин бяха осветени. Останалата част от лицето му беше в мрак. Автоматичният грамофон не работеше, трябваше да се върти манивелата, за да тръгне. Това уморяваше Колин. Плочите също бяха изтъркани. При някои изобщо не можеше да се разбере коя е мелодията. Той си мислеше, че ако Клое има нужда от нещо, мишката веднага ще дойде да го предупреди. Дали Никола ще се ожени за Изис? Каква рокля ще сложи Изис за сватбата? Кой ли звънеше на вратата?

— Добър ден, Ализ — поздрави Колин. — Предполагам, че идваш да видиш Клое.

— Не — отвърна Ализ. — Отбих се просто така.

Можеха да останат в трапезарията. Косата на Ализ озаряваше помещението. В него все още имаше два стола.

— Сигурно ти е било скучно — каза Колин. — Знам какво е.

— Шик е тук — рече Ализ. — Вкъщи си е.

— Трябва нещо да му занесеш, така ли? — попита Колин.

— Не — отвърна Ализ, — трябва да съм далеч от него.

— Аха — кимна Колин. — Сигурно пребоядисва апартамента…

— Не, седи си сред книгите. Вече не иска да бъдем заедно.