Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 75

— Скандал ли му направи?

— Не.

— Криво е разбрал думите ти, но щом му мине гневът, ще му обясниш.

— Каза ми само, че му оставали още няколко дублезона, колкото да подвърже последната си книга с кожа от нищо, че не издържал повече с мен, понеже нямал какво да ми даде, щяла съм да погрознея и ръцете ми да се захабят.

— Прав е — рече Колин. — Не бива да работиш.

— Но аз обичам Шик и бих работила за него.

— От това няма никаква полза. Впрочем ти не би могла, твърде си хубава.

— Но той защо ме изпъди? Наистина ли бях твърде хубава?

— Не знам — рече Колин. — Но аз много харесвам лицето и косата ти.

— Виж… — промълви Ализ.

Тя стана, дръпна халкичката на ципа си и роклята й се свлече на пода. Беше светла рокля от вълнен плат.

— Да… — пророни Колин.

В стаята беше нахлуло ярко сияние и Колин виждаше Ализ от глава до пети. Гърдите й сякаш бяха готови да литнат, а когато той докосна стройните й крака, усети стегнатите им мускули под топлата кожа.

— Може ли да те целуна? — рече той.

— Да — каза Ализ, — харесвам те.

— Ще ти стане студено — добави Колин.

Тя пристъпи към него. Седна в скута му и очите й тихо заплакаха.

— Защо вече не се интересува от мен?

Колин лекичко я люлееше.

— Не разбирам. Знаеш ли, Ализ, той все пак е добро момче.

— Много ме обичаше — промълви Ализ. — Вярваше, че книгите ще склонят да си го поделят с мен. Но това е невъзможно…

— Ще ти стане студено — повтори Колин.

Той я целуваше и галеше косите й.

— Защо не срещнах първо теб? — каза Ализ. — Щях да те обичам толкова много… Но сега не мога. Обичам него.

— Знам. Аз също сега обичам повече Клое.

Той я изправи на крака и вдигна роклята й от пода.

— Облечи се, котенце. Ще настинеш.

— Няма. Пък и да настина, какво от това?

Тя машинално се облече.

— Не искам да бъдеш тъжна — каза Колин.

— Много си мил — рече Ализ, — но все пак ми е страшно тъжно. Мисля, че въпреки всичко ще мога да направя нещо за Шик.

— При родителите си ли ще отидеш? — попита Колин. — Сигурно ще се радват да те видят… Или при Изис?…

— Шик няма да е там. Не изпитвам нужда да съм при когото и да било, ако Шик не е с мен.

— Той ще дойде — успокои я Колин. — Ще го навестя.

— Не, при него вече не може да се влезе. Постоянно е заключено.

— Все пак ще отида — заяви Колин. — Или пък той ще дойде при мен.

— Не вярвам — промълви Ализ. — Вече не е същият.

— Същият си е — възрази Колин. — Хората не се променят, променят се вещите.

— Не знам — каза Ализ.

— Ще тръгна с теб — продължи Колин. — Отивам да си търся работа.

— Аз съм в друга посока.

— Ще слезем заедно по стълбата — уточни Колин.

Ализ стоеше срещу него. Той положи ръце на раменете й. Усещаше топлината на нейната шия и меките къдрави коси близо до кожата си. Ръцете му се плъзнаха по тялото й. Тя вече не плачеше. Сякаш бе някъде другаде.

— Не ми се ще да правиш глупости — рече Колин.

— О! — въздъхна Ализ. — Няма да правя глупости.

— Ела пак при мен, когато ти стане скучно… — добави Колин.

— Може би ще дойда — каза Ализ.

Беше се вглъбила в себе си. Колин я хвана за ръка. Слязоха по стълбите. От време на време се подхлъзваха по влажните стъпала. Долу Колин се сбогува с Ализ. Тя остана неподвижна и дълго го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше.