Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 7
Борис Виан
Колин развърза обувките си и забеляза, че са останали без подметки. Извади от джоба си ролка лейкопласт, но тя нямаше да стигне. Тогава постави обувките в една локвичка, която се бе образувала под циментовата скамейка, и ги поръси с концентриран тор, та кожата да може да зарасне. Нахлузи вълнени чорапи на жълти и виолетови райета и сложи кънкьорските си обувки. Кънките му бяха раздвоени отпред, за да му позволяват да завива по-лесно.
Колин слезе отново на долния етаж. Краката му леко се кълчеха по гумираната перфорирана настилка на бетонния коридор. В момента, когато се канеше да се плъзне по леда, му се наложи да отстъпи назад по двете дървени стъпала, за да избегне катастрофата: някаква кънкьорка току-що бе завършила великолепната фигура „голям орел“ и снесе огромно яйце, което се разби в краката на Колин.
Един метач взе да разчиства пръснатите парчета и в този миг Колин забеляза отсреща Шик и Ализ, които излизаха на пързалката. Той им направи знак, но те не го видяха, затова се устреми да ги посрещне, без да се съобразява с въртеливото движение на човешкия поток. В резултат скоро се образува гъмжило от протестиращи, към което с всяка изминала секунда се присъединяваха нови и нови човешки същества: те отчаяно пърхаха във въздуха с ръце, рамене, крака, с целите си тела, преди да се сгромолясат върху предшестващите ги жертви. Слънцето вече бе успяло леко да разтопи леда и изпод камарата хора се чуваше клокочене.
За кратко време девет десети от кънкьорите се озоваха там, така че Шик и Ализ имаха на разположение почти цялата пързалка. Те се приближиха към пъкащата маса и Шик, разпознавайки Колин по двувърхите му кънки, го измъкна от купчината, като го прихвана за глезените. Двамата си стиснаха ръцете. Шик представи Ализ на Колин, който застана от лявата й страна; самият Шик вече бе заел положение отдясно.
Те се изтеглиха в крайния десен ъгъл на пързалката, за да направят място на чистачите, които бяха обезсърчени в неуспешните си опити да намерят в планината от жертви нещо друго освен безинтересни отломки от разединени индивидуалности, и с помощта на дървени лопати избутваха проснатите тела към ямата за отпадъци, пеейки химна на „Молитор“, композиран през 1709-а от Ваян-Кутюрие. Той започваше така:
Текстът бе придружен от вой на клаксони, предназначени да поддържат непреодолим страх и в най-калените души.
Онези от кънкьорите, които все още се държаха на крака, заръкопляскаха и капакът на шахтата се спусна, похлупвайки множеството. Шик, Ализ и Колин прочетоха кратка молитва и продължиха да се пързалят.
Колин наблюдаваше Ализ. По силата на странна случайност тя носеше бяла фланела и жълта пола. На краката си имаше обувки в бяло и жълто и хокейни кънки. Чорапите й бяха от тъмна коприна, а над не много високите й обувки се подаваха навити бели чорапки. Бели връзки опасваха трикратно глезените й. Освен това тя имаше шалче от зелена коприна и изключително гъсти, ситно къдрави руси коси, които обрамчваха лицето й. Гледаше с помощта на сини, широко отворени очи и обемът й беше ограничен от свежа и загоряла кожа. Ръцете и прасците й бяха закръглени, кръстът — тънък, а бюстът — очертан така добре, както на снимка. Колин се загледа в противоположната посока, за да си възвърне душевното равновесие. Накрая успя и като заби поглед в земята, попита Шик дали добре му се е отразил пастетът със змиорка.
