Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 29

В преддверието на църквата имаше паркирани вагонетки. Колин и Ализ се настаниха в първата и тутакси потеглиха. Минаваше се през тъмен коридор, който миришеше на религия. Вагонетките се движеха по релсите с адски грохот, а музиката страхотно кънтеше. В началото на коридора вагонетката изкърти една врата, зави под прав ъгъл и пред тях, всред зелено сияние, изникна Светецът. Той така гримасничеше, че Ализ уплашено се притисна до Колин. По лицата им полепваха паяжини и те си припомниха откъслеци от разни молитви. След това им се яви Богородица, а накрая самият Господ Бог, който имаше голяма синина под окото и изглеждаше ядосан. Колин успя да си спомни цялата молитва и я прочете пред Ализ.

Вагонетката с трясък пристигна под свода на страничното крило и спря. Колин слезе, остави Ализ да заеме полагаемото й се място и изчака Клое, която скоро дойде.

Огледаха църквата. Имаше много хора. Всичките им познати бяха тук, слушаха музика и се наслаждаваха на прекрасната церемония.

Появиха се Вардарят и Протодебелакът, които се кипреха с хубавите си одежди и вървяха пред Отчето и Архиперископа, хванати под ръка. Всички станаха на крака и Архиперископът се настани в голямо кресло, тапицирано с кадифе. Трополенето на столовете по каменната настилка беше много мелодично.

Музиката внезапно секна. Отчето коленичи пред олтара и трикратно удари чедо о пода, а Протодебелакът се отправи към Колин и Клое, за да ги упъти към местата им, докато Вардарят подреждаше децата от църковния хор от двете страни на олтара. В този момент в църквата се възцари дълбока тишина и хората притаиха дъх.

Лъчисти снопове струяха отвред от силни лампи и огряваха позлатените орнаменти, които разпръскваха светлината във всички посоки, а широките жълти и виолетови ивици по стените придаваха на църквата прилика с търбух на огромна полегнала оса, гледан отвътре.

Някъде във висините зазвуча неясен хор. Нахлуваха облаци. Те ухаеха на кориандър и планински треви. Въздухът в църквата стана пухкав и топъл.

Колин и Клое се държаха за ръка, на колене пред олтара, върху два молитвени стола, тапицирани с бяло кадифе, и чакаха. Гърбом към тях, Отчето набързо преговаряше някаква дебела книга, тъй като бе забравил ритуалните думи. От време на време се обръщаше назад, за да зърне Клое, чиято рокля му се нравеше. Най-после спря да прелиства книгата, изправи се и махна на оркестъра, който поде увертюрата.

Отчето си пое дълбоко дъх и запя под съпровода на единайсет тромпета със сурдинки, които свиреха като един. Архиперископът кротко дремеше, опрян на жезъла си. Знаеше, че ще го събудят, когато му дойде редът да пее.