Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 24

— Ха!… Че на теб никога ли не ти се е случвало, а? — процеди заплашително Кориолан.

— На мен? Кога? — промълви Пегас, леко обезпокоен.

Той прекъсна масажа и направи няколко гимнастически упражнения пред огледалото, за да се поразкърши.

— Хайде, хайде — рече Кориолан, — няма да се задълбочавам. Не искам да те засрамвам. По-добре ми закопчай панталона.

Те носеха специални панталони със задно закопчаване и трудно се справяха сами.

— Ха-ха — захили се Пегас. — Видя ли, че в нищо не можеш да ме набедиш!…

— Стига де! — сопна се Кориолан. — Кой се жени днес?

— Колин се жени за Клое — каза брат му с отвращение.

— Защо говориш с такъв тон? — попита Кориолан. — Той е добро момче.

— Да, приятен е — отвърна Пегас. — Но тя има толкова закръглени гърди, че е невъзможно да си я представиш като мъж!…

Кориолан се изчерви.

— Намирам я красива… — промърмори той. — На човек му се прищява да я пипне по гърдите… На теб не ти ли действа така?…

Брат му го погледна изумен.

— Какъв мръсник си станал! — заключи той поривисто. — По-порочен човек от теб не съм срещал… Някой ден ще се задомиш за жена!…

XVIII

Отецът излезе от светорийницата, следван от Протодебелака и Вардаря. Те носеха големи кутии от гофриран картон, пълни с материали за украса.

— Когато пристигне камионът на боядисваните, вкарайте го до олтара, Жозеф — нареди Отчето на Вардаря.

— В жълто ли да боядисаме всичко? — попита Жозеф.

— В жълто на виолетови черти — каза Протодебелака Еманюел Джудо, здравеняк и симпатяга, чиято униформа със златна верижка лъщеше като премръзнал нос.

— Точно така — потвърди Отчето, — понеже за венчаването ще дойде лично Архиперископът. Елате сега да разположим по балконите всичките украшения от кутиите.

— Колко са музикантите? — попита Вардарят.

— Седемдесет и трима — каза Протодебелакът.

— Плюс четиринайсет деца от църковния хор — гордо добави Отчето.

Вардарят дълго и проточено свирна: „Фийуу…“

— А се женят само двама — рече той с възхита.

— Да — отговори Отчето, — така правят богаташите.

— Ще има ли много народ? — попита Протодебелакът.

— Да — потвърди Вардарят. — Ще нося дългата си червена алебарда и жезъла с червената дръжка.

— Не — възпротиви се Отчето, — ще вземеш жълтата алебарда и жезъла с виолетова дръжка, така ще е по-изискано.

Стигнаха под балкона. Отчето спря пред вратичката, замаскирана в една от поддържащите свода колони, и я отвори. Един подир друг те поеха по тясната вита стълба. Отгоре струеше мътна светлина.

Направиха двайсет и четири обиколки по витловидната стълба и спряха да си поемат дъх.

— Това не е живот! — въздъхна Отчето.

Вардарят, последен в колоната, потвърди, а на Протодебелака, заклещен между чука и наковалнята, не оставаше друго, освен също да се съгласи.

— Още две обиколки и половина — каза Отчето.

Достигнаха площадката срещу олтара, на сто метра над земята, която поради мъглата се виждаше едва-едва.

Облаците най-свойски влизаха в църквата и плуваха из нея във вид на едри сиви валма.

— Времето ще е хубаво — рече Протодебелакът, като ги подуши. — Миришат на дива мащерка.