Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 22

— О! Да!… — възкликна Ализ. — Вечеряй с нас!

— Господинът ме поставя в неудобно положение — заяви Никола. — Не мога да седна на трапезата с тези дрехи…

— Слушайте, Никола, ако желаете, идете да се преоблечете, но ви заповядвам да вечеряте с нас — отсече Колин.

Никола излезе.

— Сега ни поговорете за Клое — повтори Ализ.

— Заповядайте, сервирайте си — каза Колин. — Нямам представа какво е това, но сигурно е хубаво.

— Ще се пръснем от любопитство! — заяви Шик.

— Сватбата е насрочена за идния месец — обясни Колин. — А ми се ще да се състои утре!…

— О!… — пророни Ализ. — Блазе ви!

Колин го беше срам, че е толкова богат.

— Слушай, Шик — каза той, — искаш ли да ти дам от моите пари?

Ализ погледна Колин с нежна благодарност. Той беше толкова мил, че се виждаше как мислите му, сини и лилави, текат във вените на ръцете му.

— Надали ще помогне — отговори Шик.

— Ще можеш да се ожениш за Ализ — рече Колин.

— Родителите й не искат — отвърна Шик, — а аз не желая тя да се кара с тях. Прекалено малка е…

— Не съм чак толкова малка… — възрази Ализ, като се изпъчи и опря гръб на тапицираната облегалка, за да се очертае предизвикателната й гръд.

— Той друго има предвид! — прекъсна я Колин. — Виж, Шик. Имам сто хиляди дублезона, ще ти дам една четвърт от тях и ще заживееш спокойно. Ще продължиш да работиш и всичко ще е наред.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря.

— Недей да благодариш — каза Колин. — Това, което ме вълнува, е не всеобщото щастие, а щастието на отделния човек.

Някой позвъни.

— Отивам да отворя — рече Ализ. — Нали съм най-малката, за което ме упреквате.

Тя стана, стъпките й тихо прошумоляха по дебелия килим.

Посетителят беше Никола, който предварително бе слязъл по черното стълбище. Вече се бе преоблякъл и сега носеше палто от дебел плат с шарка рибена кост в бежово и зелено, а на главата си бе нахлупил плоска филцова шапка американски фасон. Нахлузил бе ръкавици от щавена свинска кожа и обувки от представителен крокодил, но цялото му великолепие изпъкна, след като свали палтото си и остана по кафяво сако от рипсено кадифе с отблясъци на изгряващо слънце и синьо-зелен панталон с маншети, широки колкото петте пръста на ръката плюс още един допълнителен палец.

— О! — възхити се Ализ. — Какъв си се изтупал!

— Как си, племенничке? Докога ще хубавееш? — Той я погали по гърдите и бедрата.

— Хайде на трапезата — подкани го Ализ.

— Добър ден, приятели — поздрави Никола, като влизаше.

— Е, най-сетне заговорихте нормално — каза Колин.

— Естествено, мога и така — обясни Никола. — Всъщност защо да не си говорим на „ти“ ние, четиримата?

— Съгласен съм — отсече Колин. — Сядай!

Никола седна срещу Шик.

— Вземи си от предястието — рече му Шик.

— Момчета — обърна се към двамата Колин, — искате ли да ми бъдете шафери?

— Дадено! — склони Никола. — Но да не вземеш да ни чифтосаш с някакви грозотии! Номерът е стар и вече не минава.

— Смятам да поканя за шаферки Ализ и Изис, а за почетни педерасти — братята Демаре.