Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 98

Вятърът беше влажен и малко жулещ, като че ли бе април във Върмонт. Фоукс произхождаше от Нова Англия и сходството му харесваше. След четири-пет часа Лагранж I щеше да залезе и облаците щяха да станат ръждивочервени, а ландшафтът — сърдито неясен. Но Фоукс възнамеряваше дотогава да се върне в палатките.

Толкова близо до екватора и все пак така студено! Е, това щеше да се промени с хилядолетията. С отстъпването на глетчерите въздухът щеше да се затопли и почвата щеше да изсъхне. Щяха да се появят джунгли и пустини. Водното равнище в океаните щеше бавно да пълзи нагоре и да покрие безброй острови. Двете големи реки щяха да се превърнат във вътрешни морета и да променят конфигурацията на единствения голям континент на Млади — навярно щяха да направят от него няколко по-малки.

Фоукс се зачуди дали мястото на селището щеше да потъне. Сигурно, реши той. Може би това щеше да свали проклятието от него.

Разбираше защо Конфедерацията беше толкова дяволски притеснена да разгадае мистерията на онова първо селище. Даже да се касаеше просто за болест, трябваше да се намери доказателство. В противен случай, кой би се заселил на такъв свят? На суеверието за „примамката“ вярваха не само космонавтите.

Самият той… Е, първото му посещение на мястото на селището не беше толкова лошо, макар че се бе радвал да напусне дъжда и мрака. Вторият път беше по-зле. Трудно му бе да спи с мисълта, че навсякъде наоколо е мистериозната смърт на хиляда души, отделена от него само с онова невеществено нещо, времето.

С медицинско хладнокръвие Нови бе разкопал рушащите се гробове на десетина древни заселници. (Фоукс не би могъл и не погледна останките.) Имало само натрошени кости, беше казал Нови, по които нищо не можело да се разбере.

— Като че ли има нещо ненормално в полагането на костите — каза той.

После, когато го разпитваха, Нови беше признал, че това може да се дължи изцяло на стогодишното им излагане на влажната почва.

Фоукс си бе изфантазирал нещо, което го преследваше даже в часовете на бодърстване. Отнасяше се за някаква неуловима раса разумни същества, които живееха под земята и никога не бяха забелязвани, но които преследваха онова първо селище отпреди век със смъртоносно упорство.

Представяше си безшумна бактериологична война. Виждаше ги в лаборатории под корените на дърветата да култивират своите плесени и спори, в очакване да получат такива, които да живеят в човешки същества. Навярно хващаха деца, върху които да експериментират.

И когато откриваха онова, което търсеха, спорите се понасяха над селището в отровни облаци…

Фоукс знаеше, че всичко това е фантазия. Беше я измислил през будните нощи навън, без никакви други доказателства, освен треперещия си стомах. Но сам в тази гора, той често се извръщаше с внезапната ужасяваща убеденост, че от здрача на хвърлената от Лагранж I сянка на някое дърво втренчено го гледат светещи очи.

Опитното му око на ботаник не пропускаше растителността, покрай която минаваше, колкото и да бе погълнат. Съзнателно беше тръгнал от лагера в нова посока, но вече бе виждал това, което видя и сега. Горите на Млади не бяха гъсти. Движението в тях не бе трудно. Малките дървета (само няколко бяха по-високи от три метра, макар че стволовете им бяха почти толкова дебели, колкото на средните земни дървета) растяха на значително разстояние помежду си.