Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 100

Дъхът на ботаника почти секна. Той бръкна, за да извади бластера, който носеше, а ръката му сякаш се движеше в гъст сироп.

Дали фантазията му всъщност изобщо не беше фантазия? Дали, в края на краищата, Млади не беше обитаем?

Фоукс вцепенено откри, че е застанал зад друго дърво. Не можеше да остави това така. Знаеше го. Не можеше да съобщи на останалите: „Видях нещо живо. То може да е отговорът на всичко. Но се уплаших и го оставих да си тръгне.“

Щеше да му се наложи да направи известно усилие.

Едно „чашково дърво“ бе точно зад дървото, което скриваше съществото. Беше разцъфнало; белите и кремави цветове се издигаха подути нагоре, в очакване да уловят дъжда, който скоро щеше да завали. Чу се пукот от счупен цвят, във въздуха полетяха кремави тресчици и паднаха долу.

Не си въобразяваше. Зад дървото имаше нещо.

Фоукс пое дълбоко дъх и се хвърли напред, като държеше пред себе си бластера и се окуражаваше да стреля при най-малкия знак за опасност.

Но някакъв глас извика:

— Недейте. Това съм само аз. — Уплашено, но определено човешко лице погледна иззад дървото.

Беше Марк Анунцио.

Фоукс стреснато замръзна посред крачка. Накрая успя да изграчи:

— Какво правиш тук?

Като гледаше бластера в ръката на другия, Марк отвърна:

— Следвах ви.

— Защо?

— Да видя какво ще направите. Интересувах се от това, което бихте могъл да откриете. Мислех си, че ако ме видите, ще ме отпратите.

Фоукс се сети за оръжието, което все още държеше и го свали. Бяха му необходими три опита, за да го прибере в кобура.

Започнаха да падат първите едри капки дъжд.

— Не казвай нищо на другите — грубо каза Фоукс. Той враждебно погледна момчето и тръгнаха обратно към лагера поотделно и мълчаливо.

20.

Към седемте палатки вече бе добавена сглобяема централна зала и групата седеше вътре около дългата маса.

Беше велик момент, но твърде унил. Вернадски, който си бе готвил сам през годините в колежа, беше дежурен. Той вдигна димящото задушено от късовълновата печка и попита:

— Някой да иска калории?

Напълни щедро с черпака чиниите на екипа.

— Мирише много добре — със съмнение каза Нови.

Той набоде парче месо на вилицата си. Беше с възлилав цвят и бе твърдо, въпреки вътрешното нагряване. Парчетата билки, които го заобикаляха, изглеждаха по-меки, но по-малко ядивни.

— Е — рече Вернадски, — изяжте го. Сложете го в устата си. Опитал съм го и е добро.

Той натъпка устата си и задъвка. Продължаваше да дъвче.

— Жилаво, но добро.

Фоукс мрачно подхвърли:

— Сигурно ще ни убие.

— Глупости — отвърна Вернадски. — Плъховете живеят от това вече две седмици.

— Две седмици не е много — настоя Нови.

— Е, една хапка няма да ни убие — обади се Родригес. — Да речем, че е добро.

А и беше. Накрая всички се съгласиха. Засега изглеждаше, че когато животът на Млади изобщо можеше да се яде, бе вкусен. Зърната едва се смелваха на брашно, но след това можеше да се пече хляб с високо съдържание на протеин. Сега на масата имаше такъв хляб, тъмен и тежък. Но и той не бе лош.