Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 71

— И все пак искам да знам. Тоест, ако можеш да ми го обясниш.

— Мога да ти го обясня. Всъщност, беше споменато на първия брифинг, ако си слушал. Повечето съставни звезди, а това означава една трета от всички звезди, имат някакви планети. Проблемът е, че планетите никога не са обитаеми. Ако са достатъчно далеч от гравитационния център на звездната система, за да имат сравнително кръгла орбита, те са и достатъчно студени, за да имат хелиеви океани. Ако са достатъчно близо, за да получават топлина, орбитата им е толкова ексцентрична, че поне веднъж на всяко завъртане се приближават достатъчно до една или друга от звездите, за да се стопи и желязото.

Тук, в системата Лагранж обаче, имаме необикновен случай. Двете звезди, Лагранж I и Лагранж II, и планетата Троада (наред с нейния спътник Илион) са в ъглите на имагинерен равностранен триъгълник. Разбираш ли? Такова подреждане е стабилно и, за Бога, само не ме питай защо е така. Просто го приеми като мое професионално мнение.

Нови промърмори под носа си:

— Не бих и сънувал да се усъмня.

Саймън погледна с неудоволствие и продължи:

— Системата се върти като едно цяло. Троада винаги е на сто и шейсет милиона километра от всяко слънце, а слънцата винаги са на сто и шейсет милиона километра едно от друго.

Нови потри ухото си и погледна с неудовлетворение.

— Знам всичко това. Слушах на брифинга. Но защо е троянска планета? Защо троянска?

Тънките устни на Саймън се стиснаха за миг, като че ли се опитваше насила да възпре някоя неприятна дума.

— Имаме подобно подреждане в Слънчевата система — отвърна той. — Слънцето, Юпитер и една група малки астероиди оформят стабилен равностранен триъгълник. Така се е случило, че на астероидите са дадени такива имена, като Хектор, Ахил, Аякс и други герои от Троянската война и оттук… Изобщо, искаш ли да довърша?

— Това ли е всичко? — попита Нови.

— Да. Нали няма да ми досаждаш повече?

— О, я си троши главата.

Нови се изправи, за да остави възмутения астрофизик, но вратата се отвори само миг преди ръката му да докосне активатора и в салона влезе Борис Вернадски (геохимик — тъмни вежди, широка уста, широко лице и с неотменна склонност към ризи на точки и магнитни клипсове от червена пластмаса).

Той не обърна внимание на зачервеното лице на Нови и на замръзналия израз на отвращение на Саймън.

— Колеги учени, ако слушате много внимателно, вероятно ще чуете експлозия, която може да разпръсне Млечния път, ей там отгоре, от капитанската кабина — весело каза той.

— Какво се е случило? — попита Нови.

— Капитанът е затворил Анунцио, малкия магьосник на Шефийлд и Шефийлд отиде да напада горната палуба с кървясали очи.

Саймън, който бе слушал досега, се извърна със сумтене.

— Шефийлд! — възкликна Нови. — Този човек не може да се ядоса. Никога не съм го чувал даже да повиши тон.

— Този път го направи. Когато разбра, че момчето е напуснало кабината си, без да му каже и че капитанът го закача… Уоу! Знаеше ли, че вече е на крак, Нови?