Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 7

Лонг се наведе напред и изключи уредбата.

— Това ме безпокои — призна той. Проклетият глупак съзнателно… Какво има?

Риос неспокойно се беше изправил на крака.

— Би трябвало да следя радара.

— По дяволите радара. — Лонг също се изправи, тръгна след Риос през тесния коридор и застана точно в пилотската кабина. — Ако Хайлдър продължи докрай, ако има куража да направи истински въпрос от това… хей!

И той го бе видял. Пиукането беше от клас „А“ и следваше изходния сигнал, както хрътка — механичен заек.

— Космосът беше чист, казвам ти, чист — бръщолевеше Риос. — В името на Марс, Тед, само не се лепвай за мен. Виж дали можеш да го хванеш визуално.

Риос действаше скоростно и ефикасно — резултат от близо двайсет години боклукчийство. Получи разстоянието за две минути. После, спомняйки си преживяването на Суенсън, измери ъгъла на отклонение, както и радиалната скорост.

— Едно цяло и седемдесет и шест радиана — викна той на Лонг. — Не можеш да го пропуснеш, човече.

Лонг задържа дъха си, докато настройваше нониуса.

— Едва на половин радиан от Слънцето е. Ще бъде осветен само като полумесец.

Той усилваше увеличението толкова бързо, колкото смееше и търсеше „звезда“, която да мени положението си и с нарастването си, да получава форма, която да показва, че всъщност не е такава.

— Във всеки случай, започвам — рече Риос. — Не можем да чакаме.

— Хванах го. Хванах го. — Увеличението все още беше прекалено малко, за да му придаде определена форма, но точицата, която наблюдаваше Лонг, ритмично изсветляваше и потъмняваше, докато резервоарът се въртеше и отразяваше слънчевата светлина в напречни разрези с различни размери.

— Продължавай.

Първите от многобройните фини струи пара изхвърчаха от съответните дюзи и оставиха дълги следи от микрокристали лед, мъгляво блестящи под бледите лъчи на далечното Слънце. Те се разреждаха в разстояние на стотици или повече километри. Една струя, после втора, а сетне и още една — боклукчийският кораб излезе от стабилната си траектория и пое курс, допирателен на този на резервоара.

— Движи се като комета в перихелий! — извика Риос. — Онези проклети земни пилоти нарочно изхвърлят резервоарите така. Иска ми се да…

Той проклинаше гнева си с яростно разочарование и безразсъдно изхвърляше назад все повече пара, докато хидравличната възглавница на седалката му не се отмести със скърцане с около половин метър назад. Лонг се оказа напълно неспособен да се държи за предпазния парапет.

— Имай милост — помоли той.

Но Риос беше вперил поглед в радара.

— Ако не можеш да издържаш; човече, стой си на Марс! — Струите пара продължиха да хвърчат надалеч.

Радиото оживя. Лонг успя да се наведе напред през въздуха, който му се стори като гъст сироп, и го включи. Беше Суенсън и гледаше свирепо.

— Къде, но дяволите, отивате, момчета? — извика Суенсън. — След десет секунди ще влезете в моя сектор.

— Преследвам резервоар — отвърна Риос.

— В моя сектор?

— Тръгна от моя, пък и положението ти не е добро, за да го хванеш. Изключи радиото, Тед.