Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 36

Изядоха закуската си в мълчание. Веднъж Индустриалеца каза:

— Наистина смятате, че ще дойдат. Денят изглежда толкова… нормален.

— Ще дойдат — отвърна Астронома.

Това беше всичко.

По-късно Индустриалеца се обади:

— Извинете ме. Не мога да си представя, че играта ви е толкова сложен номер. Наистина ли сте разговарял с тях?

— Както ви казах. Поне в известен смисъл. Те могат да излъчват мисли.

— Разбрах, че трябва да е така от писмото ви. Чудя се как.

— Не знам. Питах ги и, разбира се, отговорът им беше неопределен. Или навярно просто аз не съм успял да ги разбера. Свързано е с излъчвател за фокусиране на мисълта и даже нещо повече от това, съзнателно внимание от страна и на излъчващия, и на приемащия. Мина доста време, преди да разбера, че се опитват да мислят към мен. Тези мисловни излъчватели могат да бъдат част от науката, която ще ни дадат.

— Сигурно — рече Индустриалеца. — Все пак, помислете си за промените, които ще предизвика това в обществото. Мисловен излъчвател!

— Защо не? Промяната може да е добра за всички ни.

— Не мисля така.

— Само в старото време промените са били нежелани — възрази Астронома — и расите могат да остаряват като хората.

Индустриалеца посочи през прозореца.

— Вижте онзи път. Направен е Предивойните. Не зная точно кога. Сега е толкова здрав, колкото и в деня на създаването му. Сигурно вече не бихме могли да го повторим. Когато са го строили, расата е била млада, а?

— Тогава ли? Да! Поне не са се страхували от новостите.

— Не. Иска ми се да са се страхували. Къде е обществото от Предивойните? Унищожено е, докторе! Какво добро са донесли младостта и новостите? Сега сме по-добре. Светът си живее в мир. Расата не отива наникъде, но най-после, няма и накъде да върви. Те го доказаха. Мъжете, които са направили пътя. Ще разговарям с вашите посетители, както се съгласих, ако дойдат. Но мисля само ще ги помоля да си вървят.

— Не е вярно, че расата не отива наникъде — сериозно възрази Астронома. — Отива към окончателно унищожение. Моят университет има с всяка година все по-малко студенти. Пишат се все по-малко книги. Върши се все по-малко работа. Старецът дреме на слънце и дните му са спокойни и неизменни, но все пак всеки ден го намира по-близо до смъртта.

— Добре, добре — каза Индустриалеца.

— Не, не се измъквайте. Чуйте. Преди да ви пиша, проучих положението ви в планетарната икономика.

— И сте открил, че съм платежоспособен? — прекъсна го с усмивка Индустриалеца.

— Ами, да. А, разбирам, вие се шегувате. И все пак — навярно шегата не е далеч от истината. Вие сте по-малко платежоспособен от баща си, а той е бил по-малко платежоспособен от своя баща. За планетата става все по-трудно да поддържа дори само промишленостите, които още съществуват, макар че в сравнение със старите дъбове от Предивойните са като клечки за зъби. Ще се върнем към селската икономика, а после към какво? Към пещерите ли?

— И приливът на ново технологично познание ще промени всичко това ли?

— Не точно новото познание. По-скоро цялостният ефект на промяна, на разширяване на хоризонтите. Вижте, сър, избрах ви да се заемете с този проблем не само, защото сте богат и имате влияние в правителството, а защото имате необикновената репутация, че дръзвате да нарушите традицията. Нашият народ ще се съпротивлява на промените и вие бихте могъл да знаете как да се справите с него, как да се погрижите за… за…