Читать «Пътуване» онлайн - страница 3

Лампичката изгасна, светна отново, пак изгасна, накрая направи последен отчаян опит да оцелее пред настоятелния напор на мрака, но не издържа и последната искрица надежда угасна заедно с нея.

Марк се разрида неудържимо. Не му се умираше още. Той бе човек с огромна воля за живот. Не беше никак честно. Не знаеше колко време плака сам-самичък, само в присъствието на няколкото трупа, които знаеше, че са там, но вече не можеше да види. След известно време ужасът му избледня до поносим страх и той реши, че щом ще се умира, поне ще бъде достойно, с широко отворени очи, а не плачейки.

Момчето се изправи, страхът отстъпи място на гнева. Как можеше да се случи точно на него! Кой му се бе подиграл така и го бе запратил на това ужасно място да сподели съдбата на тези нещастни хорица, които бяха умрели без никаква причина. Както щеше да умре и той. Не беше лош човек. Не заслужаваше такава смърт. Той се взря в мрака, бесен на това, което го бе докарало тук, каквото и да бе то.

И тогава видя. Светлината. Далеч, много далеч напред. Малка светлинка, почти незабележима. Но се приближаваше. Бяха тръгнали натам. Който и да управляваше посоката, в която се движеха, бе насочил автобуса към светлината. Марк се загледа към нея. Сега поне имаше някакъв ориентир, нещо, което да гледа. Абсолютният мрак около него почти го беше ослепил.

Когато се приближиха повече, първоначалната радост на момчето се смени с опасения, че това, на което бе свидетел досега, е нищо в сравнение с онова, което го очакваше.

Нещото, което му се бе сторило като мъничка, неясна светлинка, започна да придобива форма. Форма, която определено не му хареса. Все по-ясно започна да се очертава огромна врата, изградена като че ли от ярки оранжевочервени пламъци, която сякаш висеше насред непрогледния мрак. Доближаваха се все повече и повече. Огромната структура внушаваше респект на всеки, който би могъл да я види. Бе наистина колосална. В момента, в който минаваха през нея, Марк успя да осъзнае размерите й. Гигантски. Момчето не смееше да помръдне. След като минаха портата, автобусът спря и отвори врати. Марк разбра, че това е подкана към него. Трябваше да слезе. Но какво ли щеше да завари там? Все още бе тъмно като в рог, но поне бяха сравнително близо до огнената врата и оттам идваше някаква светлина, колкото и малко да беше. Шестокласникът застана на вратата на рейса и се поколеба за момент. После събра смелост и слезе бавно и внимателно. Леко постави първо единия, а после и другия си крак на земята. Не виждаше по какво стъпва. Самият мрак сякаш се сгъстяваше, за да има къде да намери опора. Огледа се предпазливо. И тогава видя защо бе доведен на това странно място.