Читать «Пътуване» онлайн

Юлиана Манова

Пътуване

Марк погледна за пореден път през заскрежения прозорец на автобуса. Мракът отвън приличаше на плътна абаносово черна завивка, обвила сякаш целия свят в прегръдката си, задушавайки го и стягайки хватката си все по-плътно и по-плътно. За пръв път през живота си момчето усети нещо като пристъп на клаустрофобия. Тъмнината отвън го притесняваше. Помъчи се да се убеди, че само се страхува да не пропусне спирката си и да не се налага после да се връща пеш в студената януарска нощ, но много добре знаеше, че има и още нещо.

Той погледна отново часовника си. Колкото и бавно да се движеше рейсът, най-късно преди пет минути трябваше вече да са видели светлините на отдалечения квартал, в който имаше нещастието да живее. От около десет минути, ако не и повече, единствената светлина идваше от малките лампи в автобуса, половината от които не работеха. Поради тревогата си, най-накрая се престраши да погледне жената до себе си и даже да я заговори. Когато седна до нея, му се бе сторила на средна възраст, но сега видя, че е доста възрастна. Това беше добре, тъй като на него му трябваше някой, на когото му се приказва за каквото и да е, само да не мисли не трябваше ли вече отдавна да се е прибрал.

— Тази вечер рейсовете са много нередовни… — започна нерешително Марк.

— Да, така е — с готовност му отвърна жената. — Но пък кога ли са били редовни. А и как се влачим… трябваше да съм вкъщи преди поне един час. Знаеш ли, имам син на твоите години. От училище ли се връщаш?

— Да, госпожо… сега съм шести клас, а синът ви?

— Той е пети… но и той си идва по това време. Чудя се дали вече е успял да се върне… с този ужасен транспорт… — Тя на свой ред се загледа в студената нощ навън.

Момчето замлъкна. Всъщност не знаеше какво да каже. Не му се приказваше, а и се оказа, че жената надали ще разсее мислите му от опасенията, които изпитваше. Огледа се наоколо. Имаше много малко хора, като се вземе предвид колко нередовен беше транспортът наистина — около десетина човека. Отново погледна часовника си. Загледа се в него малко по-внимателно. Изглежда бе спрял. Показваше същото време като преди малко. Стрелката не бе помръднала.

— Извинете — обърна се отново към седящата до него леличка, — колко ви е часа?

— Седем и двайсет.

— Благодаря… — и неговият показваше толкова. Сложи го до ухото си. Не чу тиктакане. Значи току-що бе спрял.

— Господи, колко съм изморена…

Хвърли още един поглед на жената. Стори му се още по-стара от преди малко. Замисли се. Тя каза, че има син, който е пети клас. А беше на около петдесет и пет-шейсет години… или поне на толкова изглеждаше. Неговата собствена майка бе на трийсет и шест. Разликата беше доста голяма. Сигурно на горката женица й бе трудно да гледа сина си, все още се изискваха доста грижи за него. Марк се натъжи от тази мисъл и се загледа в някакъв мъж, седнал на една от първите седалки. Бе полегнал на облегалката и сякаш спеше. Момчето го заразглежда. Нещо в него не му харесваше. В начина, по който бе заспал, имаше нещо тревожно. Погледна пак навън. Все още не се виждаше никаква светлинка. Като че ли бяха на дъното на катранен океан и трябваше едва ли не да си пробиват път, за да минат през мрака. Почти можеше да усети усилието, което полагаше двигателят, за да продължат. Ако все още се движеха… Чувството за движение бе изчезнало, тъй като нямаше как да прецени дали изобщо са помръднали от мястото си.