Читать «Пътуване» онлайн - страница 2

Погледът му се върна на заспалия мъж в началото на рейса. В следващия миг писък на ужас замръзна в гърлото му. Мъжът не спеше. Той бе мъртъв. Марк внезапно го осъзна с непоколебима яснота. Съвсем бавно момчето се обърна към жената до него, за да й прошепне това, което му идеше да изкрещи така, че да го чуе целия свят — „Там отпред има мъртвец и ние се возим с него в един автобус!“. Но викът му щеше да означава, че е изпаднал в паника, а макар и малък, Марк не изпадаше в паника, независимо какво се случваше около него. Бе преживял най-ужасното нещо на света — смъртта на майка си — и не се бе паникьосал, така че нищо не можеше да го уплаши дотолкова, че да се развика.

Първото, което забеляза, обръщайки се, бяха ръцете й. „Петдесет и пет-шейсет ли казах? Та тя е поне на деветдесет!“ Бяха се сбръчкали и съсухрили като на старица. Марк бе сигурен, че не бяха такива преди малко, когато говори с нея. Той внимателно вдигна очи нагоре, уплашен, но и някак сигурен какво ще види. И го видя. Лице на бабичка, покрито с бръчки. И никакъв признак на живот. За няколкото минути, които не я бе гледал, тя бе остаряла с много години… и починала. Момчето затвори очи. Страхът му почти бе прераснал в паника. Помисли за майка си. Щом бе преживял това, нищо друго нямаше значение.

Полека се обърна назад, страхувайки се от гледката, която го очакваше, но и абсолютно убеден в това, което щеше да види. Останалите седем-осем човека също бяха полегнали по седалките и никой от тях не помръдваше. Марк бе сигурен, че имаше хора от почти всички възрасти. Бе видял млада двойка, момче и момиче на по осемнайсет-деветнайсет години, възрастен мъж на около четирийсет, две жени на по трийсетина години, някакъв скитник, на който не можеше да определи възрастта… Сега бяха останали само няколко съсухрени трупа. Двамата влюбени седяха сгушени един до друг, но вече напомняха по-скоро мумии. Жените бяха допрели глави, сякаш да си кажат последната клюка или да поспорят малко за мода или козметика.

Докато обърнат назад оглеждаше какво се е случило в автобуса, Марк видя как последната лампа примигна. Ужасът, който бе свил стомаха му, изведнъж се разпростря из цялото му тяло. Каквото и да му се бе случвало, каквото и да бе виждал, той усети какъв ще е следващия ход на жестоката съдба и не можа да го приеме. Писъкът му разцепи гробовната тишина на зимната нощ. Но нямаше нито една жива душа, която да го чуе. Отворил широко очи, той се взираше в лампите, които работеха, молейки се този път да не е предусетил какво ще стане. Но предопределеното се случи. Последната лампа изгасна. Имаше още три работещи. Когато и те изгаснеха, Марк щеше да остане сам в тъмнината, заедно с десетима мъртъвци, в рейс, който явно не отиваше никъде… В този момент му хрумна идея, която му се стори приемлива. Всеки рейс има шофьор. Той стана и тръгна към шофьорската седалка, внимателно избягвайки мъжа, седнал отпред. Когато се доближи, намери точно това, от което се страхуваше. На кормилото бе легнало изсъхнало тяло, което някога е принадлежало на шофьора. Марк погледна през предното стъкло. Напълно непрогледен мрак. Дори пътя не се виждаше. Светлините на рейса сякаш се сблъскваха с непробиваема черна стена. Тъмнината обграждаше автобуса все по-плътно. Докато момчето се опитваше да види нещо навън, фаровете примигнаха два-три пъти нерешително и изгаснаха като духнати свещички. Сега оставаха само трите лампи. Като по даден сигнал те също започнаха да гаснат. Първо едната, втората и накрая остана само една-единствена преграда пред необятната нощна бездна. Свит под последната малка светлинка, Марк усети, че започва да трепери неудържимо. Сега щеше да остане сам. Напълно сам. Докато умре и той. В тъмнината. Пътувайки за никъде заедно с една компания от десетима нещастници като него, които бяха имали лошия късмет да се качат точно в този рейс.