Читать «Първобитен град» онлайн - страница 119

Скъпи Клемънт, ако четеш това, значи не знаеш още, че съм изчезнала. Не ти казвам къде отивам, защото те оставям завинаги. Нервите ми вече не издържат на твоя начин на живот, а и съм прекалено стара за него. Трябва да ти кажа, че не изхвърлих пистолета, и да ти обясня защо. Навсякъде, където отидох, имаше някой. Излизах от колата, но навън стоеше някой и ме наблюдаваше. Не знам защо, но не е лесно да изхвърлиш пистолет. Писна ми от всичко, затова сбогом.

Твоя Санди

P. S. Мисля, че трябва да бягаш!!!

P. P. S. ПРЕКАЛЕНО Е КЪСНО.

Клемънт се намръщи и се вторачи в бележката. Нещо тук не беше наред. Вторият постскриптум беше с по-големи букви и с различен почерк. Или пък Санди го беше надраскала набързо? Не, не беше така. Клемънт усети как целият настръхва. Вторачи се в бележката под меката светлина на лампата. Останалата част от всекидневната беше почти тъмна. Искаше му се да вдигне очи и да погледне отвъд слабата зелена светлина. Не беше чул и звук, но усещаше. В стаята седеше някой и го наблюдаваше.

Клемънт се сети за тънката жица на лампиона, която минаваше по пода покрай прозореца. Намираше се зад стола му, затова той се извърна и протегна към нея върха на ботуша си. Натисна копчето и хромираният лампион примигна и светлината му огря листата на фикуса.

Реймънд Круз седеше само на няколко стъпки от фикуса, удобно отпуснат на стола до страничния прозорец.

— Господи — възкликна Клемънт, като сграбчи бележката и я сви на топка.

— Вече я прочетох — каза Реймънд. — Всъщност аз написах част от нея.

Клемънт все още седеше полуизвърнат. Валтерът лежеше на бюрото от лявата му страна.

— Ти ли ме освободи? — попита той и видя кимването на Реймънд. — Отиде да вечеряш и после размисли, така ли?

— Да. Помислих малко — отговори Реймънд. — Това не беше подходящият край на историята.

— Чудех се как точно ще действаш — каза Клемънт. — Мислех, че ще отвориш и ще ме накараш да подпиша признание, ако не искам отново да ме заключиш там.

— Не искам признание — отвърна Реймънд.

Клемънт наклони глава и го загледа нервно.

— Така ли? За какво тогава е този купон?

Реймънд се надигна. Когато се приближи до бюрото, Клемънт се завъртя, за да застане с лице към него и пистолета си.

— Имам нещо тук — съобщи Реймънд и бръкна под сакото си. — Не се вълнувай — добави той.

Ръката му се появи отново, хванала деветмилиметровия „Колт“. Клемънт настръхна. Лейтенантът отмести лампата настрани и остави пистолета си на бюрото.

— Грабваш твоя, а аз моя. Как ти звучи това? — полита той.

Клемънт седеше намръщено, но постепенно започна да се усмихва.

— Сериозно ли говориш? — попита той.

— Стани.

— Защо?

— Ще се чувстваш по-добре. Хайде.

Клемънт не беше много уверен. Усещаше, че трябва да кротува засега. Но наистина щеше да има повече възможности, ако е прав. Той се надигна и отблъсна стола. Застанаха един срещу друг от двете страни на бюрото.

— Сложи ръце на края на бюрото — каза Реймънд. — Ето така. Добре, когато си готов, вземи оръжието. Или когато аз съм готов.