Читать «Първобитен град» онлайн - страница 117

След около два часа Клемънт сложи на грамофона „Обичам те“ на Дона Съмър, само за да чуе човешки глас. Направи инвентаризация на консервите и откри грах, кълцано месо и нито едно нещо, което обичаше да яде. За пиене нямаше друго освен вода и две кутии безалкохолно. Вероятно щяха да спрат и водата, когато се сетеха за това, ако планът беше да го оставят тук. След като стената се затвори, Клемънт вярваше, че ще се отвори отново след минута-две. Добре, пет минути. Е, хайде, нека да са десет. Добре де, може би половин час, който трябваше да го уплаши здраво. След около час реши, че все пак по някое време щяха да отворят, за да го накарат да си признае. Щяха да го заплашат, че ако не признае, ще го затворят отново и ще повредят мотора. Тъпите шибаняци. Е, той щеше да се престори на изплашен и да ги помоли да го изкарат оттам. Щеше да обещае, че ще признае всичко, което поискат. А после в съда щеше да ги прати на майната си, да обясни, че признанията са подписани под натиск. Тогава щяха да го освободят, а той щеше да съди полицията. Сто хиляди долара обезщетение за съсипването на нервната му система. Вижте го само как трепери…

Откак стената се затвори Клемънт поглеждаше от време на време златния си часовник. Никога не беше виждал времето да се влачи толкова бавно. Сядаше, ставаше и се разхождаше под звуците на музиката. Представяше си танцуващите в дискотека и се раздвижваше в ритъма. Реши да се опита да танцува. Мамка му, съвсем лесно беше. Искаше му се в стаята да има огледало, за да може да се види как танцува на песента на негърката, звучаща в тайната стая в мазето. Никой на света нямаше да го повярва.

Клемънт погледна златния си часовник в седем без десет, в седем и петнайсет, в осем без двайсет, в осем и две минути, в осем и двайсет, в девет и пет след като потанцува малко, в девет и половина, когато спря грамофона, за да си почине, и в десет без двайсет. Това стана точно след като чу звука — отварянето на стената.

Клемънт седна на платнения стол срещу отвора, който постепенно разкриваше чистото мазе. Толкова беше чисто, че светлината се отразяваше от циментовия под.

Ако беше албанецът, той щеше да е мъртъв.

Можеше да е и Каролин, изпълнена със съчувствие към него. Но тя щеше да е прекалено уплашена. Или пък можеше да е изпратила някого. Не, сигурно бяха ченгетата, решили да му отправят заплашителното си предложение. Клемънт си каза, че трябва да се подготви да изглежда изплашен.

Зачака. Бръмченето на мотора продължи. Никой не се появи. Той се надигна от стола и се приближи към отвора. Подаде глава навън и погледна към котела. Никой. Когато излезе навън, никой не скочи върху него. Той отиде до шалтера и го изключи.

Кой ли беше?

Клемънт се замисли. Ако беше приятел, сега щеше да стои там. А прехвърляйки наум списъка с приятелите си, това можеше да е само един човек. Значи не беше Санди. Освен ако искаше да му помогне, но повече да не я свързват с него. Или пък беше някой като албанците, който искаше да го изкара навън, но в това нямаше логика. Или пък човек с гузна съвест, в което имаше логика, макар и да бе трудно да си го представиш.