Читать «Първобитен град» онлайн - страница 121

Клемънт извика от кухнята:

— Разговорът в кабинета ти беше наистина интересен. Никога преди не съм си приказвал така с ченге. Сякаш и двамата видяхме ясно другия. Нали разбираш?

Той ще има нещо в ръката си, помисли си Реймънд.

— Да, това беше интересно. Основните неща в живота. Имам предвид нашия тип живот. Искаш ли нещо за пиене?

Започва се, каза си Реймънд. Не отговори нищо.

— Да не кажеш, че не съм ти предложил. Имаме малко „Чивас“. А, не. Всичкият „Чивас“ е свършил. Какво ще кажеш за една бира? Има студена „Милър“… Това не ли означава? Защо не отговаряш?

Негов ред е, помисли Реймънд. Отпусна деветмилиметровия колт встрани и се загледа в Г-образната трапезария. После отмести очи към стената зад канапето.

Клемънт каза:

— Та от този разговор разбрах, че макар ние с теб да сме на различни страни, все пак имаме много общо…

Опитва се да те успи, внимавай, каза си Реймънд.

— Нали разбираш? — продължи Клемънт. — Видях, че си сериозен тип, но забелязах, че имаш и чувство за хумор.

Клемънт се появи откъм коридора с бутилка бира във всяка ръка. Отиде до бюрото.

— Може да е малко странно, имам предвид чувството ти за хумор, но всеки човек си има собствен стил и начин, по който върши нещата.

Реймънд го загледа как оставя шишето от дясната си ръка на бюрото, на около трийсет сантиметра от валтера. Ръката му остана свободна.

— Донесох ти една бира за всеки случай — каза Клемънт.

Ръката се отдръпна бавно и предпазливо от бюрото и се насочи към джинсовото му яке.

— Тук някъде в джинсите ми има отварачка — каза Клемънт. — Ясно ли е, партньоре? Просто ще извадя отварачката.

Клемънт погледна надолу. Ръката му се пъхна в джинсовото яке.

Реймънд вдигна деветмилиметровия колт и протегна ръка.

Когато Клемънт вдигна очи, той го простреля три пъти.

Стреля, гледайки очите на Клемънт, после стреля отново в стаята, изпълнена със звуци. Стреля и трети път, когато Клемънт се удари в канапето и почти го преобърна. Дивака се просна сред възглавниците, обутите му в джинси крака се отпуснаха до бирената бутилка на пода, от която капеше пяна. Ръцете му се притиснаха към гърдите и стомаха, сякаш искаха да задържат живота. Очите му се ококориха изненадано.

Той каза:

— Застреля ме… Господи, ти ме застреля…

Реймънд се приближи към него. Протегна се надолу и внимателно отмести ръцете на Клемънт настрани. Напипа дръжката и я измъкна от колана му. Реймънд се изправи и се вгледа в ръката си. Извита дръжка от костта или рога на някакво животно, прикрепена към метална отварачка.

Реймънд отиде до бюрото. Остави отварачката до валтера, вдигна слушалката и набра номера, който знаеше идеално от петнайсет години. Докато чакаше да му отговорят, прибра пистолета си в кобура. От другата страна на линията се чу глас. Реймънд се представи, съобщи адреса и затвори.

Клемънт лежеше загледан в него. Очите му се замъгляваха бавно.

— На „Бърза помощ“ ли се обади? — попита той.

— Повиках хората от моргата на област Уейн.

Клемънт продължаваше да го гледа с немигащи очи. Реймънд чуваше звуците от улицата слабо, идващи някъде отдалеч.