Читать «Първобитен град» онлайн - страница 115

Реймънд я загледа как се качва по стълбите, без да му възрази или да покаже някакви чувства. После отново настъпи тишина. Хънтър се приближи към стената почти предпазливо и прокара ръка по нея. Хвърли поглед към Реймънд и запита с безизразно лице:

— Къде изчезна оня?

Тома каза на Реймънд:

— Сега разбираш защо не го убих. Този начин задоволява и двама ни. Струва ми се, че Скендер му причинява това, което е много по-добре. А за теб това изглежда единственият начин да хванеш този тип, който убива хора.

Хънтър попита:

— Сигурен ли си, че той не може да отвори отвътре?

— Той лично счупил шалтера, когато бил тук миналия път — отговори Тома.

Реймънд се заслуша в тихите им, почти благоговейни гласове.

— Той лично приготви гроба си — каза Тома. — Има вода, храна за последните му яденета, тоалетна. Може да изкара петдесет-шестдесет дни. Но накрая ще умре.

— Бяхме покрили мястото, но той някак си се измъкна — каза Хънтър. — Не виждам никакъв проблем, а вие? Човекът просто изчезна.

Тома добави:

— Освен това стаята е звукоизолирана.

После Хънтър се зачуди дали след известно време няма да замирише. Тома отвърна:

— Ако някой от наемателите се оплаче, ще отворим стената и ще кажем: „О, значи тук се е крил. Ужасна работа“.

Свършено е, помисли си Реймънд. Тръгвай си.

30.

Пиха по няколко в бар „Атина“. Реймънд и Хънтър седяха сами до масата и почти не говореха. Накрая Хънтър се наведе към лейтенанта, за да му обясни какво го тревожи. Като например Каролин Уайлдър. Щеше ли адвокатката да провали работата? Реймънд отговори, че не мисли така.

Тя просто си беше тръгнала (когато излязоха от апартамента на Скендер, колата й вече я нямаше), показвайки им, че й е все едно как ще постъпят. Макар че не го беше казала. Реймънд вярваше, че Каролин може да се справи със съвестта си. Тя бе разбрала, че трябва да е реалистка по отношение на Клемънт. Можеше да го осъди за нападение и грабеж, но знаеше, че той ще се върне някой ден.

Хънтър заговори:

— Искаш ли да знаеш какво точно е усещането? — запита той. — Също като първия път, когато отидох в публичен дом. Бях на шестнайсет години. Приятели ме заведоха на едно място на ъгъла на „Сюърд“ и Втора улица. След това, когато всичко свърши, не знаеш дали да се чувстваш горд от себе си, или виновен. Разбираш ли какво имам предвид? А след известно време въобще не мислиш за това. Просто си го направил и толкова.

След тези думи Хънтър се прибра у дома, за да си легне.

Реймънд отиде пеша до управлението. Бюфетът за закуски беше затворен и той погледна часовника си. Шест без двадесет. Стаята на отдела беше заключена и празна. Той отключи, влезе вътре и седна до бюрото си под прозореца. Навън беше още полутъмно, но той не си направи труда да запали лампите.

Беше почувствал облекчение, когато стената се затвори и Мансел изчезна, но облекчението беше липса на напрежение, а не нещо само по себе си. Реймънд се опита да анализира чувствата си в момента. Не се чувстваше добре, нито пък зле.

Обади се на Каролин.

— Тревожиш се, че мога да те издам ли? — запита тя.