Читать «Първият закон» онлайн - страница 253
Джон Лескроарт
Седеше неподвижна и се чувстваше съвсем празна вече двайсет минути, откакто прочете писмото за втори път, докато погледът й не се проясни достатъчно, за да го препрочете отново.
„Скъпа Мишел,
Както знаеш по-добре от всеки друг, много ми се искаше да ме възприемат като най-големия веселяк на света. Така очакванията са ниски — както от моя страна, така и от страна на приятелите ми към мен. Не обещавам нищо, освен може би приятно прекарване тук и сега, и тъй като не претендирам да съм задълбочен и сериозен, никой не може да се разочарова, когато не успея в нещо, когато се издъня, когато се напия или се надрусам и извърша някоя от многото глупости, които са ми коствали самоуважение и приятели.
Когато се замисля за времето, когато бях женен за Ема, особено за няколкото месеца след раждането на Джоли, понякога се питам какво се случи с човека, който бях тогава. Когато изведнъж за кратко време нямах нищо против усещането, че нещата имат значение.
Всъщност всичко имаше значение.
Беше странно, но в действителност установих, че бих искал Ема и Джоли да очакват нещо от мен, да искат да се проявя в най-добрата си светлина. Преди винаги бягах от това и си казвах, че съм само един палячо, плитък като плоска чиния. Вероятно защото се боях, че ако се опитам да стана нещо повече, ще се проваля. Истината е, че ако не опитваш, никога не грешиш. Няма спор.
Но се случи нещо необикновено. С моите момичета осъзнах, че колкото повече признавам обичта си към тях, толкова по-хубав става животът ми. Започнах да опитвам стотици различни неща и успехите ми ме смайваха. Бях верен, например, и исках да бъда верен. Изведнъж вече не изпитвах нужда от други жени като резервен вариант, ако Ема ме зареже, защото не я заслужавам. Или ако ми изневери. Знаех, че това никога няма да се случи. Вярвах във всички нас, колкото и сантиментално да звучи това. Нещо дълбоко в мен се бе размърдало и наместило и сега спокойно можех да сваля гарда и да си поема въздух. И да се наслаждавам на живота.
Не знам какво у мен ме караше преди това толкова да се страхувам от обвързването, но постепенно животът ми с тях се превърна в единственото нещо, което наистина желаех. Аз, Ема и Джоли. Това беше целият ми свят.
И той свърши, разбира се.
Какъв лековерен глупак се оказах, а? Да вярвам във всичко това? Да смятам, че ще трае вечно. Да говоря за сантименталност. За глупост. Е, вече никога нямаше да ми се случи подобно нещо. Целта ми беше да се напия здравата, да продължавам в същия дух, да рискувам парите, работата си и всичко останало, защото само така можех да се проваля напълно. Можеш да изгубиш всякаква надежда, да стигнеш до дъното, а това е истинската свобода. И бездруго нищо от това няма значение, нали? Възползвай се от всяка възможност за физическо удоволствие и се увери, че е само физическо, нищо повече. Щастието беше просто един миг и толкова. Не можеше да става и дума животът ми да добие собствена форма и да носи удовлетворение.
Защо ти пиша това сега?
Защото нещо в мен отново се раздвижи. Запознанството ми с теб ме промени. Веднъж и завинаги имам чувството, че съм усмирил страшните призраци, които ме разкъсват. Не знам точно какво ще се случи с нас, но бих искал да знаеш, че изведнъж изпитах нужда да очакваш нещо от мен, искам да открия най-добрите си страни и да стана този човек. Искам да опитвам, да не спирам да опитвам, дори и понякога да се провалям. Смисълът е в това — да опитваш.
Звучи ли ти смислено?
Този следобед обаче трябва да свърша нещо друго. Една друга обвързаност, която е въпрос на чест, ако това не е прекалено изтъркана дума. Но сякаш всичко е едно цяло. Очаквания и отговорности. И съвсем изненадващо нямам нищо против тях. Дори ги посрещам с желание.
Ако четеш това писмо, значи не съм се върнал. Този път е, защото не мога, а не защото не съм опитал. Но каквото и да стане с мен, искам да знаеш, че животът е хубав и че днес излязох от този апартамент толкова щастлив и изпълнен с надежда за бъдещето, колкото не съм бил никога през живота си.
