Читать «Първата вълна» онлайн - страница 146

Ако слушаш Хеспър, излиза, че „Вотан“ вече е стигнал до Планета C, проведена е успешна проучвателна мисия, всички са се спуснали на богатата й, гостоприемна повърхност и са заети да издигат грубите, но очарователни постройки, които ще приютят колонията в първия етап от развитието й. Ала никой не обръща внимание на ентусиазираните му прогнози. Мислите им са съсредоточени почти изцяло върху ангелите, които дебнат някъде около тях в тайнствената бездна извън кораба. Продължават да ги наричат ангели, по липса на по-добра дума.

Но не ще научат нищо повече за ангелите, докато Ноел не се почувства готова за още един опит. А Ноел още не е готова. Тя прекарва времето си далеч от останалите, напуска каютата си само за храна, а дори и тогава почти не говори.

И те чакат. Какво друго, в края на краищата, могат да направят? Играят на го, къпят се в банята и плуват в басейна, теглят книги, пиеси и музика от почти безкрайните запаси на корабния архив и се впускат, както повечето от тях винаги са го правили, в двойки, тройки и други видове сексуални забавления. И времето минава.

Тя се държи настрана дори от капитана, което му причинява голяма болка. Сега, когато най-после се е освободил от аскетското си въздържание, монашеският живот вече не го влече. Копнее за нея по-силно, отколкото е копнял за когото и каквото и да било в живота си. Но тя се е отдръпнала в себе си; и той прави същото. Джулия му е дала да разбере, че все още е на разположение, и макар да й благодари топло, той не се възползва. Времето минава. Като всички останали, капитанът чака Ноел.

* * *

Най-накрая тя обявява с показна увереност, че е готова да опита отново.

Прави го като преди, сама в каютата си. Затваря очи. Отпуска се и се понася нагоре, навън.

Сивотата.

В тунела е. Безкрайната бездна на извънпространството. Протяга се през него, докато остава без начало и без край; превърнала се е в безкрайна Ноел, безкрайно същество в една вселена от безкрайности. Щрих чиста светлина. Който се протяга. Протяга се. Протяга се.

„Ангели? Тук ли сте, ангели?“

Да. Почти веднага усеща един, огромната му маса, силата. Отива към него. Разперва широко ръце, вдига лице към него, усеща топлината. Горещината. Горящата огнена пещ, ревяща, съскаща, цвъртяща и припукваща.

Мисли — надява се, — че този път се е изолирала срещу гибел, че е открила начин да отведе излишъка от енергия, така че той да премине покрай нея и да се разпръсне, без да й навреди. Така мисли. Така се надява.

Много я е страх.

Но знае, че това трябва да се направи. Знае и че е застанала на ръба на чудеса.

Сега. Сега. Търсещият ум се протяга напред.