Читать «Първата вълна» онлайн - страница 144

— Те наистина са там — съобщава тя. Бледа е, уморена, разстроена. Минали са два часа след края на приключението й. Излиза, че цялото пътуване е отнело не повече от няколко минути. А на нея са й се сторили години. Както и на онези, които са я чакали да излезе от транса.

Те са с нея в контролната зала, за да чуят разказа й — Хайнц, Хю, Леон, Елизабет, Иможен, Джулия. Капитанът също е там, разбира се.

— Усещах ги как кръжат някъде извън кораба. Ангели.

— Ангели? — стреснато пита Хайнц. Изглежда необичайно сериозен. — Наистина, буквално?

— Имаш предвид божествени създания с човешка форма, само че с крила, като на старите картини? — пита Ноел.

— И с имена и индивидуалности — пояснява Елизабет. — Гавраил, Михаил, Рафаил, Азраил. Божиите воини.

— Не мога да твърдя, че наистина са ангели — казва Ноел. — Просто всички започнахме да ги наричаме така.

— Не може да не си даваш сметка, че използвах думата просто така, несериозно — намесва се Хайнц. — Беше просто хипотеза, упражнение за ума, и думата просто изскочи отнякъде. Никога не съм вярвал сериозно, че там някъде има интелигентни същества, още по-малко ангели. Ти обаче казваш, че си видяла нещо.

Част от присъстващите се намръщват. Странно е да се говори, че Ноел е „видяла“ каквото и да било. Но кой би могъл да знае що за сетивни заместители придобива тя чрез телепатичните си способности?

— Почувствах ги — уточнява Ноел. — Не ги видях.

— И бяха ли наистина ангели, или не бяха? — пита Хайнц.

Ноел се усмихва леко, клати глава.

— Откъде да знам? Но не мисля, че бяха ангели в буквалния смисъл на думата. Казах ти, не видях нищо. Но ги почувствах. Мощ. Огромни ядра от мощ, всяко въртящо се около собствена ос. Ако ангелите са нещо такова, то съм усетила присъствието на ангели.

— Мощ — повтаря Елизабет. — Чудя се дали това е една от категориите ангели? — Брои на пръсти. — Херувими, престоли, власти, господства, начала, сили. Сили — това е горе-долу същото като мощ.

Капитанът се привежда напред и казва тихо на Ноел:

— Можеш ли да ни опишеш с думи онова, което си почувствала?

— Не.

— На какво разстояние от кораба се намираше, когато започна да ги усещаш?

— И това не мога да кажа. Навън нищо няма познатия смисъл. Най-малко разстоянието. Всичко е само безкрайна, неясна сивота, точно като онова, което казвате, че виждате през илюминатора, но огромно, безкрайно.

— Поне изглеждаха ли ти сравнително близо? — пита той.

Ноел обръща нагоре длани в знак на безпомощност.

— Не мога да кажа. Там няма такива неща като „близо“ и „далеч“. Всичко е на еднакво разстояние от всичко друго. Не знам дали бях в тунела или извън него, когато ги видях.

— И все пак поне си могла да различаваш относителни размери. Онези неща са били големи.

— По-големи от мен, да. Много по-големи. Огромни. Това беше ясно. Почувствах неимоверна сила. Беше като да стоиш на ръба на гигантска пещ. Чувах я как бумти.

— Една пещ или много? — пита Хю.